Тери Пратчет - В черно като полунощ

— Така си и мислех. Имам страхотна памет за лица. Чувала ли си някога за мюзикхол, драга? Е, да, няма как да си чувала, не и тук. Иде реч за комедианти, певци и сценки с говорещи кучета… и естествено танцьорки. Мисля, че вече схващаш картинката, нали? Не е чак толкова лоша работа за момиче, което умее да поразвърти хубавко краче, особено като се има предвид, че след представлението всичките занизани господа чакат зад сцената да те изведат на приятна вечеря и така нататък. — Вещицата свали островърхата си шапка и я пусна на пода до леглото. — Не понасям метли — изпъшка тя. — Правят ми мазоли на места, където никой не би трябвало да има.

Тифани се чувстваше като в небрано лозе. Не можеше да нареди на госпожа Пруст да стане от леглото. В крайна сметка това не беше нейното легло. Нито пък нейният замък. Тя се усмихна. Всъщност това наистина не беше неин проблем. Колко е хубаво да откриеш, че има и чужди проблеми.

— Госпожо Пруст — подхвана тя, — бих ли могла да те убедя да дойдеш долу? Там има едни други вещици, с които наистина ми се ще да се запознаеш. — За предпочитане, когато не съм в помещението, додаде на себе си, но се съмнявам, че ще е възможно.

— Полски вещици ли? — госпожа Пруст задуши с нос. — Макар че всъщност няма нищо лошо в полската магия — продължи тя. — Веднъж срещнах една такава вещица, която прокара ръце над някакъв жив плет и три месеца по-късно той беше израсъл във формата на два пауна и отвратително сладурско кутре с кокал от лигуструм в устата си. И всичко това, забележи, без употребата на никакви ножици.

— Защо ѝ е трябвало да прави това? — потресена попита Тифани.

— Силно се съмнявам, че ѝ е трябвало , но някой я е помолил да го направи, за което ѝ е платил добри пари, пък и формално погледнато, декоративното озеленяване всъщност не е незаконно. Макар и да подозирам, че има една-две раси, които първи ще въстанат против това, когато настъпи революцията. Полски вещици — така наричаме ние в града провинциалните вещици.

— О, наистина ли? — невинно възкликна Тифани. — Е, аз не знам ние в провинцията как наричаме градските вещици, но съм сигурна, че госпожа Вихронрав ще ти обясни. — Тя знаеше, че трябва да се засрами от себе си, но имаше дълъг ден след много дълга седмица, а и вещиците все пак трябва да имат някакво забавление в живота си.

По стълбището надолу минаха покрай стаята на Летиша. Тифани дочу гласове. И смях. Беше смехът на Леля Ог. Човек не можеше да го обърка — беше от онзи вид смях, който те шляпва по гърба. После се обади гласът на Летиша:

— Това наистина ли върши работа?

Леля отвърна нещо под нос, което Тифани не успя да дочуе, но каквото и да беше, Летиша едва не се задави от кискане. Тифани се усмихна. Свенливата булка получаваше инструкции от жена, която сигурно ни веднъж в живота си не бе изпитала свян, и това изглежда беше доста удачна комбинация. Най-малкото вече не избухваше в сълзи на всеки пет минути.

Тифани заведе госпожа Пруст в залата. Изумително е да видиш, че единственото, което им трябва на хората, за да бъдат щастливи, е ядене, пиене и други хора. Дори без Леля Ог да ги подръчква, те изпълваха пространството с… ами с усещането за човечност. И насред него стоеше Баба Вихронрав, избрала такова място, че да може да вижда почти всички. Говореше с пастор Крах.

Тифани внимателно се приближи до тях, като съдеше по лицето на свещеника, че той изобщо няма да има нищо против, ако им се натрапи. Баба Вихронрав имаше доста праволинейно мнение по въпроса за религията. Тифани забеляза как пасторът си отдъхна, когато се намеси:

— Госпожо Вихронрав, може ли да ти представя госпожа Пруст? Тя е от Анкх-Морпорк, където държи забележителен магазин. — Преглъщайки, Тифани се обърна към госпожа Пруст и произнесе: — Позволи да ти представя Баба Вихронрав.

Тя се отдръпна назад и затаи дъх, а двете възрастни вещици се изгледаха. Залата притихна и никой не смееше да мигне. И тогава — не може да бъде! — баба Вихронрав намигна, а госпожа Пруст се ухили.

— Много се радвам да се запознаем — каза Баба.

— Изключително ми е приятно — отвърна госпожа Пруст.

Те размениха по още един поглед и се обърнаха към Тифани Сболки, която внезапно разбра, че старите умни вещици са имали възможност да бъдат по-стари и по-умни доста по-дълго от нея.

Баба Вихронрав почти се засмя, когато госпожа Пруст рече:

— Няма нужда да си знаем имената, за да се познаем една друга, но ще позволиш ли да ти предложа, млада госпожице, да започнеш да дишаш отново?