Тери Пратчет - В черно като полунощ

В старите времена, преди някой рицар да стане рицар, е прекарвал една нощ в стаята с оръжията си, молейки се на които и да са слушащи божества да му дадат сила и мъдрост.

Тифани беше сигурна, че чува тези думи ако не с ушите си, най-малкото в главата си. Тя се обърна и погледна спящите рицари, като се зачуди дали госпожа Пруст не беше права, че камъкът има памет.

„А моите оръжия какви са?“ — запита се тя и отговорът дойде незабавно: „Гордост“. О, нека си разправят, че това е грях, нека си разправят, че предшества падението. Това не може да е истина. Ковачът се гордее с добрата си спойка, конярят се гордее с конете си, които блестят като нови кестени на слънчевите лъчи, овчарят се гордее с това, че е опазил стадото от вълка, готвачът се гордее с кексовете си. Ние изпитваме гордост, че оставяме добра следа в историята, една добра приказка, която да се разказва.

Но в мен има и страх. Страхът, че ще подведа останалите. И понеже се страхувам, ще преодолея този страх. Няма да посрамя тези, които са ме учили.

И имам вяра, макар и да не съм сигурна в какво вярвам.

— Гордост, страх и вяра — изрече тя на глас. А пред нея четирите свещи се разгоряха, сякаш подети от вятър. В лумналата светлина за момент беше сигурна, че вижда как фигурата на стара вещица се стопи в тъмния камък. — О, да — каза Тифани. — Имам и огън.

И тогава, без да знае точно защо, тя се зарече:

— Когато остарея, ще нося среднощно. Но не и днес.

Тифани вдигна фенера си и сенките се разбягаха, но една, която много приличаше на старица в черно, изчезна напълно. А аз знам защо заекът скача в огъня и утре… не, днес, и аз ще скоча в него.

Тя се усмихна.

Когато се върна в голямата зала, всички вещици, застанали на стълбището, впериха очи в нея. Тифани се зачуди как ли се търпят Баба и госпожа Пруст, имайки предвид, че и двете бяха горди като котка, претъпкана с шестпенсови монети. Те обаче изглежда се справяха достатъчно добре по начин от рода на „разговори за времето“, „обноските на младите хора в наши дни“ и „скандалната цена на сиренето“. Леля Ог впрочем имаше необичайно разтревожен вид. А да видиш Леля Ог с разтревожен вид си беше тревожно . Минаваше полунощ — формално погледнато, вещерският час. В реалния живот всеки час е вещерски, но въпреки това начинът, по който двете стрелки на часовника щръкнаха право нагоре, беше малко зловещ.

— Чувам, че момчетата се върнаха от ергенското си парти — обади се Леля, — ама ми се чини, че са забравили къде са оставили младоженеца. Не че мисля, че ще отиде някъде, де. Те надлежно са се погрижили да му свалят панталоните и да го вържат за нещо. — Тя се прокашля. — Това по принцип е обичайната процедура. Стриктно казано, кумът се предполага да помни мястото, но като са го намерили, не е могъл да си спомни собственото си име.

Часовникът в залата удари полунощ. Никога не звънеше навреме. Всеки удар обаче сякаш удряше по гръбнака на Тифани.

И ето че към нея с маршова стъпка се приближи Престън. На Тифани ѝ се стори, че от доста време накъдето и да погледнеше, все виждаше Престън — спретнат, чистичък и някак… пълен с надежда.

— Слушай, Престън — каза тя, — нямам време за обяснения и не съм сигурна, че ще ми повярваш… не, сигурно би повярвал, ако ти ги кажа. Трябва да ида навън да убия онова чудовище, преди то да убие мен.

— Тогава ще те защитавам — отвърна Престън. — И без това главнокомандващият ми е навън в кочината с една свиня, която му души неназоваемото! А аз представлявам временната власт тук!

— Ти ли? — възкликна Тифани.

Престън изпъчи гърди, макар че те не отидоха много напред.

— Всъщност именно аз: момчетата ме обявиха за офицер на Стражата, та да могат да си пийнат, и сержантът в момента е в кухнята и повръща в мивката. Мислеше си, че може да надпие госпожа Ог! — Той отдаде чест. — Ще дойда с теб, госпожице, и не можеш да ме спреш. Без да се обиждаш, разбира се. При все това по силата на правомощията, дадени ми от сержанта между повръщанията му в мивката, бих искал да реквизирам теб и метлата ти за акцията по издирването на барона, ако нямаш нищо против?

Това беше ужасен въпрос към вещица. От друга страна идваше от Престън.

— Добре тогава — кимна тя, — но гледай да не я надереш. И първо трябва да направя едно нещо. Извини ме, ако обичаш. — Тя отиде до отворената врата на залата и като се опря на студената каменна стена, заяви: — Знам, че тук има фигъли, които ме чуват.

— Епа да — потвърди глас досами ухото ѝ.