Тери Пратчет - В черно като полунощ

Не се случваше често, а всъщност сега, когато Тифани се замисли, изобщо не се случваше да види Баба Вихронрав разтревожена.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш с Лукавеца? Като гледам, още не си навлякла среднощно.

— Когато остарея , тогава ще нося среднощно — заяде се Тифани. — Въпрос на избор е. И, Бабо, знам защо сте тук. За да ме убиете, ако се проваля, нали?

— Мътните го взели — измърмори Баба Вихронрав. — Ти си вещица, добра вещица. Но според някои от нас било най-добре да настояваме да ти помогнем.

— Не — отсече Тифани. — Това си е моята околия. Моята бъркотия. Мой проблем.

— Без значение от всичко? — вдигна вежда Баба.

— Категорично!

— Е, поздравявам те за твърдата позиция и ти желая… не, не късмет, а увереност! — Сред вещиците се разнесе шумтеж и Баба рязко се сопна: — Тя направи своя избор и това, дами, е то .

— Няма шансове — рече Леля Ог с усмивка. — Почти го съжалявам. Сритай го в… Сритай го, където свариш, Тиф!

— Ти си на своя територия — додаде госпожа Пруст. — Какво друго може да направи вещица, освен да успее на собствената си територия?

Баба Вихронрав кимна.

— Ако оставиш гордостта да те надвие, значи вече си загубила, но ако я хванеш за врата и я яхнеш като жребец, може да си спечелила. А сега ми се струва, че е време да се подготвиш, госпожице Тифани Сболки. Имаш ли план за сутринта?

Тифани погледна в пронизителните сини очи.

— Да. Да не се проваля.

— Това е добър план.

Госпожа Пруст сръга Тифани с ръка, бодлива от брадавици, и каза:

— По една щастлива случайност, момичето ми, май и аз имам да гътна едно чудовище…

Тифани знаеше, че няма да заспи тази нощ, и изобщо не се опита. Хората стояха на групички и си говореха, а по масите имаше още храна и напитки. Вероятно заради напитките не се забелязваше колко бързо всъщност изчезват и храната, и напитките, но Тифани беше сигурна, че долавя приглушени звуци от гредите на тавана. Разбира се, вещиците бяха пословични с това, че тъпчат храна по джобовете си за по-късно, но фигълите май ги надминаваха чисто и просто с числено превъзходство.

Тифани безцелно шареше от група на група, а когато дукесата най-сетне реши да се оттегли в покоите си, не я последва. Беше съвсем категорична пред себе си, че не я следва. Просто се случи да е в същата посока. А когато се стрелна по каменния под да стигне вратата точно след като се затвори зад дукесата, не го направи, за да подслушва. Категорично не.

Просто отиде тъкмо навреме, за да чуе началото на ядния крясък, последван от гласа на госпожа Пруст:

— О, Диърдри Пароли! Толкова години, пък никакви пайети! Можеш ли още да свалиш с шпагат цилиндър от главата на някой господин?

А после настъпи тишина. Тифани припряно си тръгна, защото вратата беше много дебела и някой със сигурност щеше да забележи, ако продължаваше да виси там, притиснала ухо до нея.

Затова се върна долу тъкмо навреме да си побъбри с дългуресто-трътлестата Вилазка и госпожа Ставастойка, която — едва сега осъзна — беше сляпа. Това беше жалко, но не твърде голяма трагедия за вещица. Вещиците винаги имаха по няколко допълнителни сетива в запас.

После слезе долу в криптата.

Навсякъде около гробницата на барона бяха струпани цветя, но не и върху нея, защото мраморният капак беше толкова красиво изработен, че щеше да е срамота да го закриват с рози. Каменоделците бяха издялали в камъка самия барон, целият в броня и стиснал меч. Изработката беше толкова майсторска, че изглеждаше така, сякаш би могъл всеки миг да стане и да тръгне нанякъде. В четирите краища на плочата горяха свещи.

Тифани вървеше сред каменните плочи на други барони. Тук-там имаше някоя съпруга, изобразена с изящно скръстени ръце. Беше… странно. В Кредище нямаше надгробни плочи. Камъкът беше твърде ценен. Имаше гробища, а нейде в замъка имаше древна книга с избледнели карти, които показваха къде са погребани хората. Единственият обикновен човек със своего рода мемориал беше Баба Сболки, а тя в много отношения беше изключително необикновен човек. Чугунените колела и тумбестата печка, които бяха единствените останки от нейната овчарска къщурка, със сигурност биха оцелели още сто години. Металът беше здрав, а безкрайно пасящите овце поддържаха земята около тях гладка като покривка за маса. Освен това мазнините от овчето руно, което непрекъснато отъркваха в колелата, бяха идеална смазка за поддържане на метала в толкова добро състояние, колкото и в деня, когато е бил отлят.