Сара Маас: Двор от крила и разруха

Не беше толкова глупав, че да моли за прошка.

Този разговор, този сблъсък щеше да се състои в друг момент. След дни, седмици или месеци.

После влязоха Дракон и Мириам заедно с група придружители, след които…

Подскочих, щом забелязах слабата, тъмнокоса елфа от дясната страна на Мириам. Крилата й бяха доста по-малки от тези на останалите Серафими.

Надзърнах към Азриел, стоящ от другата страна на Рис. Целият беше в превръзки, а крилата му — укрепени с шини след вчерашните му издевателства над тях. Сенкопоецът кимна утвърдително. Нефел.

Когато легендарната книжовница воин ме погледна, минавайки покрай мен, аз й се усмихнах. Тя ми отвърна със същото.

Калиас и Вивиан влязоха с елфата, която наистина се оказа нейна сестра. След тях се появиха Таркуин и Вариан, последвани от Тесан и видимо контузения му перегрински капитан, чиято ръка господарят държеше здраво.

Хелион пристигна последен от Великите господари. Не дръзнах да надникна през разрушената врата на всекидневната към Люсиен, който вече стоеше безмълвно до Илейн пред оцелелите прозорци.

Берон имаше благоразумието да не го закача. А Ерис само го държеше под око.

Хелион се движеше вкупом с няколко от капитаните и генералите си и макар да накуцваше, скалъпи мрачна усмивка.

— Не свиквайте с тази гледка — посъветва двама ни с Рис. — Едва ли ще напуснем къщата толкова обединени.

— Благодаря ти за насърчението — казах му сухо и той се изкикоти, влизайки във всекидневната.

Все повече и повече хора изпълваха стаята и скованите разговори все по-често и по-често се прекъсваха от смях и поздрави. Най-накрая Рис подкани семейството ни да отиде при останалите, а ние двамата решихме да чакаме.

И чакахме дълги, дълги минути.

Съзнавах, че пътят дотук щеше да им отнеме повече време, понеже не можеха да се ответряват и да се придвижват през света бързо като нас.

Тъкмо се канех да поведа Рис към всекидневната, за да започнем без тях, когато две мъжки фигури изпълниха входа, отвъд който вече цареше нощ.

Юриан. И Грейсън.

А зад тях… малка група от други човеци.

Преглътнах сухо. Сега започваше трудната част.

Грейсън явно бе готов да се върне и прясната порезна рана по бузата му се бърчеше от намръщеното му изражение, но Юриан го побутна да влезе. Той самият идваше с насинено ляво око. Зачудих се дали е от Мириам или Дракон. И бях склонна да заложа на Мириам.

Грейсън ни кимна доста сдържано. Юриан ми се подсмихна.

— Сложих ви в срещуположни краища на стаята — обявих му.

Както спрямо Мириам и Дракон, така и спрямо Илейн.

Никой от двамата не отвърна. Просто влязоха с горда походка в стаята, пълна с елфи.

Рис ме целуна по бузата и пое след тях. Оставаше единствено…

Както Люсиен ми беше обещал, след като се спусна мрак, Васа сама ме намери.

Последният гост — последният участник в срещата. Тя влетя във фоайето, задъхана и непоколебима, и спря на крачка от мен.

Червеникавозлатистата й коса беше разпусната; гъсти тъмни мигли и вежди обрамчваха най-поразително сините очи, които някога бях съзирала. Красотата й се допълваше от сияйна златистокафява кожа, обсипана с лунички. Беше едва с няколко години по-голяма от мен, но… излъчваше младост. Непокорство. Пламенна, необуздана жена въпреки проклятието си.

Васа ме попита с мелодичен акцент:

— Ти ли си Фейра, Унищожителната на проклятия?

— Да — отговорих, долавяйки, че Рис слуша скришом от съседната стая, където другите гости започваха да се умълчават.

В очакване да вляза.

Васа стисна плътните си устни.

— Моите съболезнования за баща ти. Беше велик човек.

Неста, която тъкмо излизаше от всекидневната, спря, чувайки думите й. И измери Васа с поглед.

Тя от своя страна я удостои със същото.

— Ти си Неста — обяви тя и се запитах как ли я бе описал баща ни, за да я разпознае веднага. — Моите съболезнования и към теб.

Неста продължи да я наблюдава с неизменното хладно безразличие.

— Чух, че си убила краля на Хиберн — добави Васа и пак огледа Неста със сбърчени вежди, търсейки следа от воина, нужен за това, скрит вероятно под синята й рокля. Когато сестра ми не отговори, Васа просто сви рамене и се извърна към мен. — Беше ми по-добър баща от моя собствен. Дължа му много и ще почитам паметта му до края на живота си.

Погледът, който Неста впиваше в кралицата, бе достатъчен да попари тревата отвъд разбитата входна врата. И далеч не омекна, когато Васа попита:

— Можеш ли да унищожиш моето проклятие, Фейра Арчерън?