Сара Маас: Двор от крила и разруха

— Чудовищна жертва — пошегува се Касиан.

Тя го удостои с вулгарен жест, но присви очи — обикновени сребристи очи — срещу все още превързаните му крила. Сетне ги плъзна към Неста, която се беше хванала за парапета на стълбището, като че възнамеряваше веднага да се оттегли в стаята си.

Сестра ми почти не говореше, почти не се хранеше през последните дни. Не посети Касиан нито веднъж, докато генералът се съвземаше в леглото си. Още не ми бе продумала и дума за случилото се.

Амрен й каза:

— Учудвам се, че не взе главата на краля, за да я препарираш и да си я окачиш на стената.

Неста стрелна очи към нея.

Мор изцъка с език.

— Някои биха сметнали тази шега за крайно нетактична, Амрен.

— Спасих ви задниците. Имам право да приказвам каквото си желая.

И Амрен напусна къщата, тръгвайки по градските улици.

— Новата Амрен е по-сприхава и от старата — рече тихо Илейн.

Избухнах в смях. Останалите се присъединиха и дори малката ми сестра се усмихна — широко.

Единствено Неста остана мрачно вторачена в нищото.

Когато Котелът се беше строшил… знам ли, може би беше отнел силата й, секвайки връзката помежду им. А може би част от него продължаваше да живее някъде в сестра ми.

— Хайде! — подкани ни Мор и преметна ръката си през раменете на Азриел, а с другата прегърна предпазливо Касиан през кръста, повеждайки и двамата към всекидневната. — Имаме нужда от питие.

— Отваряме специалните бутилки — провикна се Касиан през рамо, куцукайки с недотам зарасналия си крак.

Рис му отвърна с престорено раболепен поклон.

— Поне ми оставете малко.

Сетне надникна към сестрите ми и ми намигна. Сенките на войната още сновяха по лицето му, но този жест… Аз обаче продължавах да треперя от ужас, че всичко това не е истина, че е просто трескав сън, роден от дълбините на Котела.

Истина е — измърка той в съзнанието ми. — Ще ти докажа по-късно. Ще ти доказвам часове наред.

Изсумтях, а той се оправда, че отивал да си намери храна, и закрачи лежерно по коридора, пъхнал ръце в джобовете си.

Със сестрите ми се оказахме сами във фоайето. Илейн продължаваше да се усмихва леко, а Неста не сваляше каменната маска от лицето си. Въздъхнах.

Люсиен остана в лагера да помага на ранените човешки войници, които още се нуждаеха от елфическо лечение, но обеща да дойде при нас след това. А Тамлин…

Не си разменихме и дума. Почти не го бях виждала, откакто ми пожела да бъда щастлива и ми върна другаря. Тръгна си от срещата, преди да му кажа каквото и да било.

Затова помолих Люсиен да му предаде една бележка, ако го видеше. А не се и съмнявах, че ще го стори. Обяснил ми беше, че трябва да се отбие на едно място, преди да дойде тук. Знаех за какво говори.

Посланието ми до Тамлин беше кратко. И предаваше всичко, което исках да му кажа.

Благодаря ти.

Надявам се и ти да намериш щастието.

Наистина се надявах. Не само защото бе помогнал на Рис. Дори за безсмъртния животът беше прекалено кратък, за да го пилеем в омраза. Да се поробваме с нея и да я разпръскваме по света.

Затова му желаех всичко най-добро, и то от все сърце. И се надявах един ден… да се изправи пред коварния страх в себе си, пред унищожителния гняв, който го дълбаеше отвътре.

— Е — казах на сестрите ми. — Оттук накъде?

Неста просто се обърна и заизкачва стълбите бавно, сковано. Щом влезе в стаята си, затвори вратата с отчетливо щракване.

— След това с татко… — прошепна Илейн, все още взирайки се в стълбището. — Не смятам, че Неста…

— Знам — пророних. — Май сестра ни ще трябва да преодолее… много неща.

Твърде много неща.

Илейн се извърна към мен.

— Да й помогнем ли?

Зачоплих крайчеца на плитката си.

— Да, но не днес. Нито утре. — Въздъхнах. — Когато… когато е готова.

Когато и ние се почувствахме готови.

Тя кимна и ми се усмихна. В очите й искреше плаха радост — живот. Надежда за бъдещето, ярка и трогателна.

Поведох я към всекидневната, където Касиан държеше във всяка ръка по една бутилка с кехлибарен на цвят алкохол; Азриел вече разтриваше слепоочията си, а Мор вадеше изящни кристални чаши от бюфета.

— Питаш оттук накъде? — замисли се Илейн, отговаряйки със закъснение на въпроса ми отпреди няколко минути. И отправи очи към прозорците с изглед към слънчевите улици на Веларис. Усмивката й се разшири, толкова сияйна, че освети дори сенките на Азриел в другия край на стаята. — Иска ми се да засадя градина. — Обяви тя. — След всичко това… струва ми се, че светът се нуждае от повече градини.