Сара Маас: Двор от крила и разруха

Още едно ярко доказателство, че простосмъртни и елфи можеха не само да си сътрудничат, да живеят съвместно, но и да постигнат много повече. Изслушах внимателно разказа им и позволих на сълзите си да се ронят свободно, стискайки здраво ръката на Рис.

Чухме още няколко истории. Противоположни на нашите. За враждебност и злодеяния. За непростима болка.

Но и това беше начало.

Чакаше ни много работа, тепърва щяхме да изковаваме доверието помежду си, но изграждането на нова стена…

Все още не се знаеше дали ще стигнем до единодушие по този въпрос. Много от нас бяха против. Много от човеците гледаха скептично на идеята, и то с право. А имаше и други елфически народи, с които сблъсъкът беше неминуем — народи, повярвали в обещанията на Хиберн. Подмамени от каузата му.

Великите господари спориха най-ожесточено по въпроса за изграждането на нова стена. И с всяка следваща дума, точно както бе предвидил Хелион, временното ни примирие се прокъсваше. И границите между дворовете се затвърждаваха.

Но поне всички останаха до края на съвещанието — до ранните часове на утрото, когато най-сетне решихме да продължим с преговорите някой друг ден. На друго място.

Потребно ни беше време. Време да се възстановим и да добием доверие един в друг.

Питах се дали пътят пред нас — пътят към истинския мир — нямаше да е най-трудният, най-дългият досега.

Гостите започнаха да се ответряват, да отлитат, да излизат, крачейки в нощния мрак, отново разделени на групички, дворове, войски. Гледах ги как се изнизват през отворената врата на имението, докато не се превърнаха просто в сенки сред тъмнината.

По-рано бях видяла Илейн да се взира през прозореца — наблюдаваше как Грейсън напуска с хората си, без дори да надникне към нея. Бе говорил сериозно онзи ден в крепостта. Не знаех дали бе забелязал, че Илейн още носеше годежния пръстен, че го изпраща с горестен поглед в нощта… Реших, че това си е работа на Люсиен — поне засега.

Въздъхнах, облягайки глава в напуканата каменна рамка на вратата. Масивната дървена врата беше разбита на трески, които още лежаха разпилени по мраморния под зад мен.

Долових мириса му, преди да чуя спокойните му стъпки.

— Накъде потегляш? — попитах, без даже да надзърна през рамо.

Юриан спря до мен и впи очи в мрака. Мириам и Дракон си бяха тръгнали бързо, тъй като се налагаше да се погрижат за ранените си войници и да натоварят тайно Котела в някой от корабите си, преди другите Велики господари да са се почудили къде е.

Юриан се опря на срещуположната рамка.

— Кралица Васа ми предложи място в двора си.

Васа още беше вътре и разговаряше оживено с Люсиен. Вероятно щом призори щеше да се превърне в онази огнена птица, искаше да се възползва от всяка минута от нощта. Люсиен, за моя изненада, я слушаше ухилен, с отпуснати рамене и килната на една страна глава.

— Ще приемеш ли?

Лицето на Юриан беше мрачно — уморено.

— Какъв ли двор може да има една прокълната кралица? Вързана е за онзи магьосник и рано или късно ще трябва да се върне при езерото му на континента. — Той поклати глава. — Жалко, че сестра ти обезглави така зрелищно краля. Обзалагам се, че той щеше да намери начин да разруши проклятието й.

— Жалко наистина — процедих.

Той се подсмихна.

— Според теб има ли шанс всички да заживеем в мир? — попитах, махвайки към отдалечаващите се силуети на човеците, запътили се към лагера си.

Юриан се замисли.

— Да — отвърна приглушено накрая. — Има.

Незнайно защо отговорът му ме успокои.

Продължавах да размишлявам върху думите на Юриан дори дни по-късно, когато разтуряха военния ни лагер. Когато се сбогувахме с всички и си обещавахме — едни по-искрено, други не съвсем — да се видим отново.

Когато с двора ми, със семейството ми, се ответряхме обратно във Веларис.

Слънчевите лъчи все така струяха през прозорците на градската къща. Ароматът на цитрус, море и пресен хляб все така изпълваше стаите.

А откъм улицата долиташе познатият детски смях.

Домът ни. Домът ни си беше същият — непокътнат.

Стиснах ръката на Рис толкова силно, че очаквах да се оплаче, но той просто стисна моята в отговор.

И макар всички да се бяхме изкъпали, връщайки се в дома си… се почувствахме някак мръсни. Сякаш кръвта не се беше отмила напълно.

Тогава осъзнах, че домът ни наистина си беше същият, но ние… навярно ние не бяхме.

Амрен проговори първа:

— Май вече ще трябва да ям истинска храна.