Сара Маас - Двор от крила и разруха

Дълго след това трите продължихме да се взираме в обгореното парче земя, докато слънцето се спускаше по небето.

Нечии стъпки зашумоляха по тревата зад нас.

Неста се завъртя, но…

Люсиен. Беше Люсиен.

Люсиен — изтощен, окървавен и задъхан. Сякаш бе тичал чак от брега.

Очите му се спряха върху Илейн и раменете му се поотпуснаха. Илейн обаче обгърна тялото си с ръце, без да помръдне от мястото си до мен.

— Ранена ли си? — попита я той, тръгвайки към нас.

Беше забелязал кръвта по ръцете й.

Като съзря отрязаната глава на Хиберн в другия край на поляната, се закова вцепенен. Неста още носеше кръвта му по себе си.

— Добре съм — отвърна тихо Илейн. А като забеляза окървавените му, съдрани дрехи, засъхналата кръв по оръжията му, го попита: — А ти…

— Е, повече не искам да участвам в нито една битка до края живота си, но… иначе да, цял съм. — Бледа усмивка изви устните на Илейн. Люсиен видя обгорената трева зад нас и добави: — Чух за… случилото се. Моите съболезнования. Към трите ви.

Аз просто отидох до него и преметнах ръце през врата му, макар и не на моята прегръдка да се бе надявал.

— Благодаря ти, че се върна. Заради битката.

— Имам страхотна история за теб. — Той ме притисна към себе си. — И не се изненадвай, ако Васа те потърси веднага щом се погрижат за корабите. И слънцето залезе.

— Тя наистина ли…

— Да. Но баща ви беше много умел в преговорите… — Той прати тъжна усмивка към обгарялото парче земя. — Успя да убеди господаря на Васа да я пусне тук. Само временно, но все пак… по-добре от нищо. Иначе да, кралица нощем, огнена птица денем. — Той въздъхна. — Лошо проклятие.

— Човешките кралици са невредими — казах му аз.

Хрумна ми да ги заловя собственоръчно.

— Не за дълго. Не и ако зависи от Васа.

— Говориш като неин последовател.

Люсиен се изчерви и надникна към Илейн.

— Има кисел нрав и мръсна уста. — Той ме стрелна лукаво. — Двете ще си паснете.

Сръчках го в ребрата.

Люсиен наново погледна към почернялата трева и окървавеното му лице притъмня.

— Беше добър човек — прошушна той. — И ви обичаше много.

Кимнах, неспособна да изрека каквото и да било. Да помисля каквото и да било. Неста дори не мигна в знак, че го е чула. А Илейн просто обви по-плътно ръце около себе си и още няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.

Реших да спестя на Люсиен мъчителната дилема дали да я докосне, или не, ето защо го хванах под ръка и го поведох нанякъде, позволявайки на сестрите ми да изберат дали да тръгнат с нас, или да постоят още малко край обгорената трева.

Илейн тръгна.

Неста остана.

Малката ми сестра закрачи до мен, надзъртайки плахо към Люсиен. Той забеляза това.

— Чух, че ти си нанесла ключовия удар — отбеляза приятелят ми.

Илейн зарея поглед към дърветата пред нас.

— Неста беше. Аз само го наръгах.

Той като че ли заумува как да й отвърне, но аз на свой ред го попитах:

— А сега накъде? С Васа ли?

Чудех се дали бе узнал за ролята на Тамлин, за помощта му. Само с бърз поглед се уверих, че знаеше. Някой, може би другарят ми, го беше уведомил.

Люсиен сви рамене.

— Като начало ще поостана тук. За да помогна. Сетне… — Пак се извърна към Илейн. — Кой знае?

Сръчках сестра си, която ме погледна недоумяващо и понечи да предложи:

— Би могъл да дойдеш във Веларис.

Той видя всичко, но кимна благородно.

— С удоволствие.

Докато вървяхме към лагера, Люсиен ни разказа за приключенията си — как издирвал Васа, как я открил с баща ни и цяла армия, устремена на запад. Как срещнали Мириам и Дракон, които също идвали да ни помогнат.

Още премислях историята му, когато влязох в шатрата си, за да сваля най-накрая кожените си доспехи, оставяйки двама им с Илейн да се поизмият някъде. И да си поприказват може би.

Но още от входа на шатрата ме посрещна неочакван звук — гласове. Единият беше на другаря ми.

Само след крачка установих, че нямаше скоро да се преоблека.

Защото на стола пред железния мангал седеше принц Дракон. Рис, все още непочистен от кръвта, се беше разположил върху купчината възглавници срещу него. А на една от възглавниците се бе настанила прелестна елфа с тъмна коса, спускаща се на буйни къдрици по гърба й, която вече ми се усмихваше.

Мириам.

Засмяното лице на Мириам имаше повече човешки, отколкото елфически черти. Но когато двамата с Дракон станаха да ме поздравят, си спомних, че тя е само наполовина елфа. Ушите й бяха леко заострени и все пак… някак си оставаше с преобладаващо човешки облик. Навярно заради широката усмивка, озаряваща кафявите й очи.