Сара Маас - Двор от крила и разруха

Първата пукнатина зарасна.

Сетне и втората.

Рис потрепери зад мен и вдиша хрипливо. Опитах да се обърна…

Обичам те, повтори той.

Третата, последната пукнатина започна да се споява.

Силата на Рис замъждука. Но не спря да се излива.

Подкрепих я с моята — искри и сняг, светлина и вода. Заедно вложихме всичко. До последна капчица.

Докато Котелът не се възправи цял пред нас. Докато нещото от вътрешността му… не остана затворено там.

Докато не долових как слънцето пак затопля лицето ми. И не видях Котела до себе си — под ръката ми.

Откопчих пръстите си от леденостудения му железен ръб. И вперих поглед в мастиленочерните му дълбини.

Нямаше пукнатини. Беше цял.

Въздъхнах пресекливо. Бяхме успели. Бяхме…

Обърнах се.

Отне ми малко време да проумея онова, на което се натъкнах.

Рис лежеше проснат върху скалата с разперени под тялото му крила.

Изглеждаше заспал.

Но като вдишах…

Нямаше го.

Онова нещо, което се надигаше с всяка моя глътка въздух и отекваше с всеки мой сърдечен удар.

Връзката помежду ни.

Нямаше я. Изчезнала беше.

Защото неговите гърди… не помръдваха.

И Рис бе мъртъв.

В главата ми цареше само тишина. Само тишина, докато не закрещях.

И не спрях да крещя, и крещя, и крещя.

Празнотата в гърдите ми, в душата ми, оставена от връзката, от угасналия живот…

Разтресох го, викайки името му, и тялото ми престана да бъде мое, превърна се просто в нещо, побрало мен и липсата на Рис, и не можех да секна воплите си…

Мор изникна отнякъде. И Азриел, едва стъпил на крака, преметнал ръка през кръста на Касиан, чието окървавено, немощно тяло бе осеяно със сини, мрежести превръзки от Сифона му. И двамата изглеждаха еднакво зле.

Говореха ми нещо, но аз чувах единствено онова последно „Обичам те“, което се оказваше не точно израз на нежност… а сбогуване.

Рис бе знаел. Знаел беше, че не му е останало нищо, а за да спрем Котела, че ще трябва да даде всичко. Ще му коства всичко. Беше задържал щитовете си вдигнати, за да не видя, защото нямаше да се съглася, щях да избера края на света пред тази… тази жертва и празнотата, ширнала се на неговото място, на нашето място…

Някой се мъчеше да ме откъсне от него, но аз издадох пронизителен звук — ръмжене или поредния крясък — и той ме пусна.

Не можех да живея с това, не можех да го понеса, не можех да дишам…

Ръце — нечии ръце обвиха гърлото му. Заопипваха го…

Скочих към тях, но някой ме възпря.

— Проверява дали не може да се стори нещо — обясни ми със суров глас Мор.

Тесан. Великият господар на Зората. На лечителите. Скочих пак към него — този път, за да го умолявам…

Той обаче поклати глава. Към Мор. Към другите.

Таркуин също беше наблизо. Хелион. Задъхани и ранени.

— Той… — пророни дрезгаво Хелион и притвори очи, клатейки глава. — Естествено, че го е направил. — Отвърна сам на себе си.

— Моля те — продължих аз, без да знам на кого говоря.

Дращех с нокти по бронята на Рис, сякаш се мъчех да достигна сърцето под нея.

Котелът… може би Котелът…

Не знаех заклинанията. Не знаех как да направя така, че след като го потопях вътре, той да излезе от тъмната вода…

Нечии ръце хванаха моите. Окъпани в кръв, покрити с рани, но нежни. Понечих да се изтръгна, но те ме задържаха здраво. Таркуин коленичи до мен и промълви:

— Съжалявам.

И тази едничка дума ме прекърши. Прекърши ме така, както не вярвах, че вече е възможно. Разкъса всяка нишка в мен.

„Остани с Великия господар. — Последното предупреждение на сюриела. — Остани… и всичко ще се нареди.“

Лъжа. Лъжа. Също като лъжите на Рис. Остани с Великия господар.

Остани.

Защото… да, отломките от връзката ни. Призрачен вятър ги разнасяше вътре в мен. Сграбчих ги — задърпах ги, като че очаквах да ми отговори.

Остани. Остани, остани, остани.

Вкопчих се в откъслеците, дращейки с нокти празнината, дебнеща отвъд тях.

Остани.

Вдигнах очи към Таркуин и оголих зъби. Погледнах Хелион. Тесан. Берон. Калиас и Вивиан, ридаеща тихо до съпруга си. И изръмжах:

— Върнете го !

Празни лица.

Изревах насреща им:

— ВЪРНЕТЕ ГО!

Нищо.

— Направихте го за мен — рекох задъхано. — Сега го направете и за него.

— Ти беше човек — обясни предпазливо Хелион. — Не е същото…

— Не ме е грижа. Направете го.

Когато никой не помръдна, свиках късчетата от силата си, готова да нахлуя в съзнанията им, да ги принудя, без да ме интересува какви закони и правила ще наруша. Само и само да…