Сара Маас - Двор от крила и разруха

Таркуин пристъпи напред. И бавно протегна ръка към мен.

— Заради всичко, което той даде от себе си — каза приглушено Великият господар на Лятото. — Днес и години наред преди това.

И когато зрънцето светлина засия в дланта му… заридах отново. То падна върху голото гърло на Рис и се просмука в кожата му, проблясвайки веднъж.

Хелион също стори крачка напред. И искрицата в неговата ръка просветна, преди да попие в кожата на Рис.

Сетне дойде Калиас. И Тесан.

Накрая остана само Берон.

Мор извади меча си и го опря в гърлото му. Той подскочи, уплашен от внезапното й движение.

— Нямам нищо против да завърша деня с още едно убийство — процеди тя.

Берон я стрелна кръвнишки, но отмести острието й с ръка, устремявайки се напред. И метна своето зрънце светлина върху Рис така, сякаш подхвърляше огризка на куче. Не че ме вълнуваше.

Не знаех заклинанието, силата, откъдето извираше. Но все пак бях Велика господарка.

Затова разтворих длан. И призовах искрата живот. Нищо не се случи.

Поех си успокоителна глътка въздух, опитвайки да си представя живителната светлинка.

— Кажете ми как — изсъсках, без да поглеждам никого.

Тесан се покашля и дойде до мен. Впусна се да ми обяснява за извора на силата и макар нищо да не ме интересуваше, го слушах вглъбено, докато…

Мъничка като слънчогледово семе, светлинката се появи върху дланта ми. Частица от мен — от живота ми.

Положих я нежно върху окървавеното гърло на Рис.

Тъкмо си давах сметка какво точно липсваше… когато той се появи.

Тамлин. Призован или от смъртта на друг Велик господар, или от някого от околните. Беше покрит с кал и кръв; новата му презгръдна ножница беше почти празна.

Той огледа Рис, проснат безжизнено пред мен, огледа всички ни — протегнатите ни длани.

По лицето му нямаше нито капка състрадание. Нито капка милост.

— Моля те — пророних аз.

Очите на Тамлин запрескачаха между двама ни с другаря ми. Изражението му не се промени.

— Моля те — простенах. — Готова съм… готова съм на всичко…

Думите ми пробудиха нещо у него. Не добрина. Не и някакво чувство.

Оброних глава върху гърдите на Рис и се заслушах, за да чуя сърцето му под бронята.

— Всичко — промълвих. — Всичко.

Стъпки захрущяха по скалистата земя. Очаквах, че нечии ръце пак ще опитат да ме откъснат от Рис, и вкопчих пръсти в бронята му.

Стъпките спряха зад мен и толкова време нищо не се случи, че обърнах глава назад.

Тамлин стърчеше над мен. И ме гледаше. В зелените му очи плуваше чувство, което не съумях да разгадая.

— Бъди щастлива, Фейра — изрече тихо.

И пусна последното зрънце светлина върху Рисанд.

Не бях видяла какво се разиграва при моето собствено възкресение.

Затова сега просто държах Рис. Тялото му, отломките от връзката ни.

Остани — умолявах го. — Остани.

Светлина засия отвъд затворените ми клепачи.

Остани.

И в тишината… започнах да му разказвам.

За първата нощ, когато го зърнах. Когато чух онзи глас да ме вика към планината. Когато не можах да устоя на неговия зов, а сега… сега се чудех дали той самият не ме бе призовал на Каланмаи. Дали неговият глас не ме водеше.

Разказах му как се влюбих в него — за всеки поглед, всяка бележка, всеки път, когато ме беше разсмивал. Разказах му за всичко, което бяхме постигнали заедно, колко много значеше за мен; и още колко много път ни чакаше. Колко много живот.

Отговори ми глух звук.

Отворих очи. Още един.

После гърдите му се издуха, надигайки главата ми.

Не смеех да помръдна, да си поема въздух…

Широка ръка погали гърба ми.

И Рис изграчи:

— Щом всички сме се събрали, положението или е много, много лошо, или много добро.

Касиан прихна в немощен смях.

Аз не бях способна да вдигна глава, не можех да сторя нищо друго, освен да го прегръщам силно, любувайки се на всеки удар на сърцето му, на всяка глътка въздух, на тътена на гласа му, когато Рис добави дрезгаво:

— За ваше сведение, дами и господа… Силата ми си е моята. Не съм ви ограбил.

— Май знаеш не само как да излезеш зрелищно на сцената — провлачи Хелион, — но и как да я напуснеш драматично.

— Ужасен си — смъмри го Вивиан. — Изобщо не е смешно…

Спрях да ги чувам. Рис седна и ме вдигна от гърдите си.

Отмести кичурите коса, полепнали по влажните ми бузи.

— „Остани с Великия господар“ — промълви.

Не бях повярвала, докато не погледнах лицето му. Обсипаните му със звезди очи.