Сара Маас - Двор от крила и разруха

Не си бях позволила да повярвам, че е нещо повече от някаква жестока заблуда…

— Истина е — увери ме той, целувайки челото ми. — И… има още една изненада.

Той посочи със зарасналата си ръка към Котела.

— Някой да извади клетата Амрен, преди да е настинала.

Вариан се завъртя към нас. Ала Мор вече препускаше към Котела и писъкът й, когато бръкна в него…

— Но как? — попитах.

Азриел и Вариан се спуснаха да помогнат на Мор и заедно издърпаха подгизнала фигура от тъмната вода.

Гърдите й се издигаха и спадаха, чертите й си бяха същите, но…

— Видях я там — обясни Рис. — Докато поправяхме Котела. Беше се запътила… накъдето отиваме всички след смъртта.

Амрен изплю вода и повърна върху скалата. Мор я потупа по гърба, шепнейки й успокоително.

— Затова й подадох ръка — продължи тихо Рис. — За да проверя дали не й се връща при нас.

А щом Амрен отвори очи и Вариан изпусна сподавен звук на облекчение и радост…

Разбрах — разбрах какво бе пожертвала, за да се върне. Върховна елфа — само това беше останало от нея.

В сребристите й очи вече не се виеше дим, нито огнени мъгли.

Излъчваха обикновен живот, без нито капка свръхестествена мощ.

Когато Амрен ми се усмихна… се почудих дали това не беше сетният й дар.

Дали… дали всичко не беше дар.

Сред необятното поле от трупове и ранени лежеше едно тяло, което исках да погреба.

След като Азриел се увери, че битката наистина е приключила, трите с Неста и Илейн се върнахме на онази горска поляна.

С огромно усилие оставих Рис да събере разпръснатите ни воиски, да отсее живите от мъртвите и да въдвори поне някакво подобие на ред.

Почти му се примолих да дойде с нас, за да не пускам ръката му, в която се бях вкопчила още от мига, когато чух красивия, здрав ритъм на сърцето му отново да отеква в тялото му.

Ала тази задача, това прощално бдение… дълбоко в себе си знаех, че е предназначено само за нас трите.

Затова пуснах ръката на Рис, целунах го веднъж, два пъти и го изпратих до военния лагер, за да помогна на Мор да отведе изнемощелия Касиан до най-близкия лечител.

Неста още ги наблюдаваше от единия край на гората, когато отидох при двете им с Илейн. Дали тя донякъде го бе изцерила в минутите, след като беше отсякла главата на краля? Или собствената му безсмъртна кръв и превръзките на Азриел го бяха възстановили поне дотолкова, че да успее да се изправи въпреки тежките рани в крилото и крака му? Не попитах сестра си, а и тя не задоволи любопитството ми; просто взе кофата с вода от окървавените ръце на Илейн и аз тръгнах след двете им през гората.

Трупът на краля на Хиберн още лежеше на поляната. Вече го кълвяха гарвани.

Неста го заплю, преди да продължи към баща ни. Гарваните се разхвърчаха лениво.

Крясъците и стоновете на ранените образуваха далечна стена от звуци — друг свят, откъснат от приятната шарена сянка на поляната. От прясната кръв по мъха и тревата, принадлежаща на Касиан, на краля, на Неста. Отблъснах медния й мирис.

Само баща ни не бе кървял по поляната. Кралят не му беше дал възможност. Затова и гарваните не го бяха нападнали, слава на Майката!

Илейн изми безмълвно лицето му. Среса косата и брадата му. Поизпъна дрехите му.

Намерила бе цветя отнякъде. Подреди ги около главата му, върху гърдите му.

И трите сведохме мълчаливо погледи към мъртвия ни баща.

— Обичам те — прошепна пресекливо Илейн.

Неста остана смълчана, а изражението на лицето й бе непроницаемо. В очите й витаеха сенки. Не й доверих какво бях видяла, позволих им да ми споделят онова, което те сметнеха за нужно.

— Да кажем ли някоя молитва? — попита Илейн.

Спомних си, че в човешкия свят нямахме подобни неща. Сестрите ми не знаеха молитви. Но в Притиан…

— Нека Майката те приеме в обятията си — промълвих, изговаряйки думи, които не бях чувала от онзи ден В недрата на Планината. — Нека портата се отвори широко за теб, нека онази безсмъртна земя на мляко и мед те изпълни с аромата си. — По върховете на пръстите ми затанцуваха пламъци. Само за толкова свиках сили. Само толкова ми беше останало. — Нека забравиш що е страх и болка. — С треперещи устни завърших: — Нека вечността те приюти.

С бледо лице, обляно в сълзи, Илейн върна едно паднало цвете с нежни бели листенца върху гърдите на баща ни, пристъпи до мен и кимна.

Лицето на Неста дори не потрепна, когато възпламених тялото на баща ни.

За броени секунди вятърът разнесе пепелта.