Сара Маас - Двор от крила и разруха

Пръстите й пуснаха китката ми, изпарявайки се като роса под лъчите на утринното слънце.

Заклинанието докрай се изниза от мен и аз отскочих назад. Вариан ме хвана, преди да падна, и ме притисна здраво, докато и двамата се взирахме в чернотата на Котела, в кротката повърхност на водата му.

След малко принцът прошепна:

— Тя дали…

Започна от дълбините на земята под нас. Сякаш беше стигнала до ядрото й.

Позволих на Вариан да ме издърпа няколко стъпки назад и в следващия миг грохотната вълна се издигна с тътен през земята, устремена към нас, към Котела.

Имахме време само колкото да се втурнем зад най-близката скала, преди да ни връхлети.

Котелът се натроши на три парчета, разпуквайки се като разцъфнало цвете.

И тогава я видяхме.

Избухна от доскорошната си земна обвивка с ослепителна светлина. Светлина и огън.

Ревеше яростно — от триумф, гняв и болка.

И можех да се закълна, че зърнах величествени, горящи крила да се разгръщат широко, всяко перце — лумнал въглен; че мярнах корона от седефено сияние да кръжи над пламтящата й коса.

Тя… нещото в Амрен застина.

Погледна към нас, към бойното поле, където семейството ни, приятелите ни още воюваха.

Сякаш се опитваше да ни каже: „Помня ви“.

Сетне изчезна.

Разпери крила, огънят я обгърна и тя полетя като пламтяща стихия към хибернската армия.

Войниците се разбягаха.

Амрен ги нападна подобно на чук, даряващ ги с огън и жулел.

Стрелна се през тях, изпепелявайки всичко по пътя си, поглъщайки стръвно смъртта им. Някои загиваха само от гибелната й близост.

Чух рева на Рис, беше същият като нейния. Триумф, гняв, болка. И предупреждение. Войниците му да не бягат от нея.

Малко по малко Амрен изтребваше необятната хибернска армия. Малко по малко заличаваше покварата им, заплахата им. Страданието, което носеха със себе си.

Разби на парчета хибернския командир, готов да нанесе фаталния удар към Хелион. Разби го на парчета така, сякаш беше от стъкло. От него остана единствено пепел.

Но силата й — дори тя започваше да бледнее. Да гасне въглен по въглен.

Въпреки това Амрен се устреми към морето, където армията на баща ми и Васа се сражаваше ведно с народа на Мириам. Цели кораби с хибернски войници се превръщаха в статуи след полъха на крилата й.

Като че бе изсмукала живота им. Макар и собственият й да мъжделееше.

Когато достигна и последния кораб, най-последния кораб на вражеската армада, вече беше просто пламък, носен от вятъра.

А щом и този кораб замръзна сред морето…

Остана само светлина. Ярка, бистра светлина, танцуваща по вълните.

Сълзи се стичаха по окървавената кожа на Вариан, докато се взирахме в мястото, където преди миг бе изчезнала Амрен.

Под нас войските ни закрещяха победоносно, заликуваха.

На канарата обаче… цареше пълна тишина.

Най-накрая насочих поглед към строшените части на Котела.

Може би аз го бях сторила. Освобождавайки нея, бях освободила и Котела. Или пък Амрен с отприщената си мощ… може би дори нея не бе могъл да понесе.

— Трябва да вървим — казах на Вариан.

Другите щяха да ни търсят.

Трябваше да взема тялото на баща ни. Да го погреба. Да помогна на Касиан.

Да проверя кой още беше сред мъртвите — и кой сред живите.

Празна — чувствах се толкова изтощена и празна.

Съумях да стъпя на крака. И направих едва крачка, преди да го усетя.

Нещото в Котела. Или нищото.

Беше куха форма и материя, отсъствие и присъствие. И… изтичаше в света.

Осмелих се да го доближа. И сред останките от Котела видях…

Празнота. Но не точно празнота, а ново начало.

Не принадлежеше на това място тук. Нито където и да било.

Две ръце стиснаха лицето ми, завъртяха го, заопипваха го.

— Ранена ли си, добре ли си…

Лицето на Рис беше разбито — кърваво. Пръстите му още завършваха с нокти на хищник, кучешките му зъби все още бяха твърде удължени. Явно не бе напуснал докрай облика си на звяр.

— Ти… освободила си я…

Заекваше. Трепереше. Дори не знаех как стои на нозете си.

Недоумявах откъде да започна. Как да му обясня.

Затова просто го пуснах в съзнанието си и колкото и уморена да бях, му показах баща си. Неста и Касиан. Кралят. И Амрен.

Всичко.

Включително нещото зад нас. Дупката.

Рис ме придърпа в обятията си, ала за кратко.

— Имаме проблем — посочи зад нас Вариан.

Проследихме погледа му. Цепнатината в света, зейнала сред отломките от Котела… растеше.