Сара Маас - Двор от крила и разруха

Ръката на краля започна да се спуска.

И спря. От гърлото му се изтръгна гъргорене.

За момент реших, че Котелът е отвърнал на молбите ми.

Но когато някакво черно острие се подаде от гърлото на краля, пръскайки кръв, осъзнах, че някой друг го бе сторил.

Илейн се промъкна от сянката зад него и забивайки Изповедника чак до дръжката в тила на краля, прошепна в ухото му:

— Да не си докоснал сестра ми.

Котелът сякаш замърка в присъствието на Илейн, а кралят на Хиберн се свлече на колене, дращейки острието, щръкнало през гърлото му. Илейн отстъпи крачка назад.

Докато се давеше в собствената си кръв, кралят впи смаян поглед в Неста. Голямата ми сестра скочи на крака.

И тръгна не към Илейн, а към него.

Тя хвана обсидиановата дръжка на Изповедника.

И бавно, като че се наслаждаваше на усилието… започна да върти острието. Не около оста му, а по-дълбоко във врата на краля.

Илейн се спусна към Касиан, който, макар и задъхан, се усмихваше мрачно, докато Неста въртеше и въртеше острието във врата на краля. Прерязваше плът, кост и сухожилия.

Преди решаващия тласък Неста погледна краля в лицето. Той още се мъчеше трескаво да избута острието от гърлото си.

И очите на сестра ми придобиха същото онова изражение, същия онзи блясък, който бях съзряла у тях, когато преди толкова много време го бе посочила с пръст, кълнейки се, че ще го убие. Сестра ми се позасмя, сякаш и тя си го спомняше.

После тласна острието, като че натикваше прът в огромно воденично колело.

Кралят облещи очи, а след миг главата му се търкулна от раменете.

— Неста — простена Касиан, пробвайки да се добере до нея.

Кръвта на краля плисна по кожените й доспехи, по лицето й.

На Неста обаче това не й пречеше. Тя просто се наведе, взе падналата глава и я вдигна. Вдигна я пред себе си и се вторачи в нея — в мъртвите очи на Хиберн, в зейналата му уста.

Не се усмихна. Само продължи да се взира и взира в трофея си.

Свирепо. Непоклатимо. Варварски.

— Неста — прошепна Илейн.

Неста примигна и сякаш проумя какво бе сторила, чия глава държеше.

Какво бяха извършили двете с Илейн.

Окървавените й ръце пуснаха главата на краля.

Чак когато тупна върху зеления мъх, Котелът явно също осъзна случилото се. Че Илейн… Илейн бе защитила крадлата. Илейн, на която бе дарил такива сили, на която толкова се бе възхитил, че беше пожелал да й даде нещо от себе си.

Ала нямаше да нарани Илейн дори в стремежа да си върне откраднатото.

Започна да се оттегля в минутата, в която Илейн забеляза трупа на баща ни на съседната полянка.

В минутата, в която изпищя.

Не.

Понечих да се спусна към тях, но Котелът беше твърде бърз. Твърде силен.

И ме повлече назад, назад, назад през бойното поле.

Като че ли никой не знаеше за смъртта на краля. А нашите армии…

Рис и другите Велики господари се бяха отдали напълно на чудовищата, живели скрити под кожите им; зарязваха след себе си полета от умиращи войници — разкъсани, изкормени, разсечени надве. А Хелион…

Великият господар на Деня беше окъпан в кръв, златистите му пера — обгорени и съдрани на места, но той продължаваше да се бори срещу хибернския командир, който си оставаше непокътнат. Със спокойно лице. Сякаш знаеше, че днес може да надвие Хелион Заклинателя.

Пак полетяхме в дъга през бойното поле. Към Бриаксис — и той още се биеше, подкрепяйки човешката армия на Грейсън. Като черен облак им проправяше път, бранеше ги. Бриаксис, олицетворението на страха, закриляше простосмъртни.

Минахме покрай Дракон и някаква чернокоса жена с кожа като тъмен мед. Двамата се бореха срещу…

Юриан. Воюваха с Юриан. Дракон имаше да урежда древни сметки с него — Мириам също.

Прехвърчахме толкова светкавично покрай тях, че не можах да чуя какво говореха, не можах да видя дали Юриан се съпротивляваше, или просто опитваше да отблъсне атаката им, докато им обясняваше нещо. Мор изскочи отнякъде — окървавена, с ранен крак — и им се разкрещя, но тяхната свада бе най-малкият ни проблем.

Защото армиите ни…

Хиберн ни надвиваше. Щяха да се справят дори без краля, дори без Котела. Пламът, който кралят бе разпалил в тях, вярата им, че са били онеправдани, забравени… Щяха да продължат да се бият независимо от всичко. Никакъв компромис не беше в състояние да ги усмири; само пълното възвръщане на онова, върху което още смятаха, че имат права, че заслужават.

Бяха твърде много. Толкова много. А нашите сили се изчерпваха.