Сара Маас - Двор от крила и разруха

Котелът подемаше и подемаше шеметния си полет, отдръпвайки се към черното си тяло.

Отнякъде проехтя болезнен рев — рев, който разпознах, дори излязъл от различно, чудовищно гърло.

Рис. Рис…

Грохваше, нуждаеше се от помощ…

Котелът се всмука обратно в себе си и аз отново се озовах на върха на онази канара.

Пред Амрен, която ме пляскаше по лицето и крещеше името ми.

— Глупаво момиче — изписка тя. — Не му се давай!

Рис беше ранен. Рис губеше битката…

Скочих обратно в тялото си. Ръката ми остана върху Котела. Като жива връзка. Но сега, когато и той се беше върнал в себе си… примигнах. Можех да примигна.

Амрен въздъхна.

— Какво, по дяволите…

— Кралят е мъртъв — процедих със студен, непознат глас. — Скоро и ти ще бъдеш.

Готова бях да я убия заради това, че ни беше предала поради непонятно каква лична причина…

— Знам — отвърна тихо Амрен. — И трябва да ми помогнеш.

Почти пуснах Котела от изненада, но тя поклати глава.

— Не прекъсвай връзката. Необходимо е да ми бъдеш… мост.

— Не разбирам.

— Сюриелът… дал ти е послание. За мен. Само за мен.

Сбърчих чело.

Амрен поясни:

— Отговорът в Книгата не беше заклинание за овладяване. Излъгах ви. Всъщност беше… заклинание за освобождаване. На мен самата.

— Какво?

Тя погледна към клането наоколо, воплите на умиращите ни обграждаха отвсякъде.

— Мислех, че за да овладееш Котела, ще имаш потребност от сестрите си, но след като се изправи пред Оуроборос… разбрах, че ще се справиш и сама. А после идва мой ред. Защото, когато ме освободиш от това тяло със силата на Котела, когато ме отприщиш, възвръщайки истинската ми форма… ще залича тази армия. До последния войник.

— Амрен…

Мъжки глас се обади умолително иззад гърбовете ни:

— Недей.

Вариан изникна по каменистата пътека — задъхан, оплискан с кръв.

Амрен се подсмихна.

— Същинска хрътка, хванала следа.

— Недей — повтори принцът.

— Освободи ме — нареди Амрен, без да го удостои с внимание. — Нека сложа край на всичко това.

Поклатих глава.

— Тогава… тогава няма да си вече ти. Сама каза, че няма дори да ни помниш.

Амрен се засмя едва-едва — на мен, на Вариан.

— От толкова много хилядолетия ги наблюдавам. Човеците. И в моя свят имаше човеци. Гледах ги как се обичат, как се мразят, как водят безсмислени войни и изковават безценния мир. Как градят живота си, градят светове. На мен… на мен не ми беше позволено да участвам. Не бях създадена така, не ми беше отредено. Ето защо просто ги наблюдавах. И когато дойдох тук… това беше първата ми себична постъпка. Дълго, дълго време си мислех, че е наказание, задето бях пренебрегнала заповедите на баща си, задето исках нещо друго. Смятах, че този свят е някакъв ад, в който ме бе заключил заради неподчинението ми.

Амрен преглътна.

— Но вече се замислям… чудя се дали баща ми не е знаел. Дали не бе забелязал как въздишам по любовта и омразата, по творенията им, дали не е отворил онази дупка в света не като наказание… а като дар. — Очите й лъщяха. — Защото наистина го изживях като дар. Времето тук, с вас. С всички вас. За мен беше истински дар.

— Амрен — прошушна Вариан и се свлече на колене. — Умолявам те…

— Кажи на Великия господар — рече приглушено тя — да оставя чаша и за мен.

Не бях сигурна дали в сърцето ми имаше място дори и за още една капчица скръб. Притиснах ръка към Котела и промълвих през сковано гърло:

— Добре.

Тя се обърна към Вариан с горчива усмивка върху червената си уста.

— Най-много наблюдавах човеците, които се обичаха. Не разбирах как се случва. Защо. — Тя спря на крачка от Котела. — Но вярвам, че с теб го разбрах. Може би и това е било дар. Последният.

Лицето на Вариан се изкриви от болка. Ала повече не понечи да я възпре.

Тя се извърна и към мен. И изрече думите в главата ми — заклинанието, което трябваше да си повтарям наум, да почувствам, да изпълня. Кимнах.

— Когато ме освободиш — додаде Амрен, — не бягайте. Ще привлечете вниманието ми.

Тя вдигна нетрепваща ръка към моята.

— Щастлива съм, че те познавах, Фейра.

Усмихнах й се и склоних глава.

— Аз също, Амрен. Аз също.

Амрен стисна китката ми. И се хвърли в Котела.

Борих се. Борих се с всяка глътка въздух да изрека заклинанието, затънала до лакът в тъмната вода на Котела, в която се беше гмурнала Амрен. Изговорих думите с езика си, със сърцето си, с кръвта и костите си. Изкрещях ги с пълно гърло.