Сара Маас - Двор от крила и разруха

Измислен кошмар и доказателството за него — измачкани чаршафи. Освен това оставих вратата на Люсиен открехната, а той така се притесни за мен, пък и нали нищо не подозираше, изобщо не се сети да я затвори, нито пък почувства щита от твърд въздух, който разгърнах около стаята, за да не чуе стъпките на Тамлин и да не долови мириса му.

Докато Тамлин не ме завари в прегръдките му с набрана нагоре нощница и не видя как впиваме погледи един в друг с толкова емоция, че вероятно изглеждаше така, сякаш току-що започваме нещо, или пък го приключваме. Дори не го зърнахме, докато не застана на прага, а миг преди това вдигнах невидимия щит, за да не го усети.

„Кошмар“, обясних на Тамлин.

Но аз бях кошмарът.

Използвах точно онова, от което Тамлин се боеше още от първия ми ден тук.

Не бях забравила как в самото начало налетя на Люсиен. Предупреди го да спре да флиртува с мен. Да стои настрана. Страхуваше се, че може да избера червенокосия господар вместо него и да объркам всичките му планове. „Долу ръцете от нея“, беше повишил тон на Люсиен.

Не се и съмнявах, че в момента Тамлин преглеждаше в съзнанието си всеки поглед, всеки наш разговор. Всеки път, когато Люсиен ме бе защитавал — както В недрата на Планината, така и след това. Преценяваше доколко новата му връзка с Илейн имаше влияние над приятеля му.

Размишляваше върху факта как точно тази сутрин Люсиен коленичи пред мен, заклевайки се във вярност на новородената си богиня, а светлината ни обгръщаше, като че и двамата бяхме Избраници на Котела.

Задържах усмивката на лицето си още малко, после се облякох.

Чакаше ме още работа.

Една връзка ключове за вратите на имението беше изчезнала.

Но след снощната случка Тамлин като че ли не се интересуваше от това.

Закуската мина в мълчание, хибернските командири се цупеха, задето им се налагаше да чакат толкова време, за да видят втората дупка в стената, а Юриан за пръв път беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било друго, освен да тъпче месо и яйца в противната си уста.

Тамлин и Люсиен очевидно бяха разговаряли преди закуската, но Люсиен умишлено стоеше на почтително разстояние от мен. Нито ме поглеждаше, нито ме заприказваше, сякаш още изпитваше потребност да убеждава Тамлин в невинността ни.

Хрумна ми да попитам в прав текст Юриан дали той бе откраднал ключовете от стража, на когото липсваха, но тишината ми действаше успокояващо.

Докато Ианта не влезе с парадна стъпка в трапезарията, старателно избягвайки погледа ми, като че аз самата бях ослепителното слънце, откраднато от нея.

— Простете, че прекъсвам закуската ви, но трябва да обсъдим един въпрос, Велики господарю — рече жрицата, спирайки рязко на половината си път към масата, в резултат на което светлите поли на робата й се разляха около краката й.

Всички наострихме уши.

Тамлин, умислен и начумерен, попита:

— Какво има?

Тя се престори, че тъкмо забелязва пратениците от Хиберн. Едва се сдържах да не изсумтя заради тревожния поглед, който им хвърли, преди да върне очи към Тамлин. Следващите й думи не ме изненадаха.

— Май е по-добре да говорим след закуската. Насаме.

Несъмнено политическа маневра, за да им подскаже, че всъщност тя има влияние тук — върху Тамлин. Както и че може би и Хиберн би желал да спечели благоразположението й, като се имаше предвид с каква информация се бе снабдила. Аз пък бях достатъчно жестока, за да подхвърля мило:

— Ако можем да се доверим на съюзниците си от Хиберн да воюват рамо до рамо с нас, то можем да разчитаме и на дискретността им. Да чуем какво имаш да казваш, Ианта.

Тя дори не надникна към мен. Сега обаче се бе озовала впримчена между чистата обида и любезността… Тамлин прецени компанията ни на фона на искането на Ианта и подкани:

— Да чуем.

Бялото й гърло подскочи.

— Има… Жриците ми откриха, че земята около храма ми… умира.

Юриан врътна очи и продължи да яде бекона си.

— Тогава съобщи на градинарите — посъветва я Брана, преди и тя да върне вниманието си към храната.

Дагдан се подсмихна над чашата си чай.

— Не е по силите на градинаря — изопна гръб Ианта. — Главня трови земите ни. Листата, корените, пъпките… всичко погива. Това е работа на нагите.

С усилие се възпрях да не надзърна към Люсиен — да проверя дали и той не бе забелязал прекалената възбуда в очите й. Дори Тамлин въздъхна, сякаш прозрял намеренията й: мъчеше се да се изкачи обратно в йерархията на двора му, навярно сътворила план да отрови земята, а сетне чудотворно да я изцери.