Сара Маас - Двор от крила и разруха

— Внимавай.

Всички почувствахме заплахата в тона му.

Пътят щеше да ни отнеме два дни с езда, но с ответряване, ходене и пак ответряване стигнахме само за ден. Можехме да преваляме и повече километри наведнъж, но Дагдан се оказа по-бавен от очакваното, защото пренасяше сестра си и Юриан.

Не го винях. Пренасянето на други хора изцеждаше силите неимоверно. Двамата с Люсиен ответрявахме по един страж, синове на дребни господари, научени на обноски и предпазливост. Затова и бяхме взели със себе си ограничено количество багаж. Включително палатки.

Щом стигнахме до пролуката в стената, наоколо вече се спускаше мрак.

Малкото ни багаж също бе успял да затрудни ответряването ни през света, така че, като истинска дама, доволна да бъде обслужвана, позволих на войниците да опънат палатките ни. Вечерята ни около огъня мина почти в мълчание, на никого не му се говореше, с изключение на Юриан, който подложи стражите на кръстосан разпит относно обучението им. Близнаците се оттеглиха в палатката си, след като почоплиха намръщено сандвичите с месо, които носехме, сякаш бяха пълни с бели червеи, а малко след това Юриан влезе в гората, понеже искал да се поразтъпче преди лягане.

Когато огънят започна да тлее и аз се вмъкнах в палатката, толкова тясна, че с Люсиен трябваше да спим рамо до рамо.

Червената му коса проблесна на смътната светлина, когато по-късно и той отметна парчето плат на входа й с ругатня.

— Май е по-добре да спя навън.

Аз врътнах очи.

— Я стига!

Той ми хвърли предпазлив, преценяващ поглед и коленичи да свали ботушите си.

— Знаеш, че Тамлин е… докачлив на някои теми.

— Освен това е трън в гащите — заявих ядосано, пъхвайки се под одеялото си. — Ако се поддаваш на всичките му изблици на параноя и чувство за притежание, само ще влошиш нещата.

Люсиен разкопча жакета си, но си легна почти облечен върху спалното шалте.

— Май онова, което влошава нещата, е, че вие двамата не сте… така де, не сте, нали?

Сковах се и издърпах одеялото по-нагоре върху раменете си.

— Не. Не желая никой да ме докосва така. Поне засега.

Мълчанието му беше тежко, тягостно. Ненавиждах тази своя лъжа, усещах се някак нечистоплътна заради нея.

— Съжалявам — рече той, а аз се обърнах към него в тъмнината на палатката ни, чудейки се за какво ли още се извинява.

— Няма ли начин да се измъкнем от уговорката с Хиберн? — Думите ми бяха тихи като пукането на въглените отвън. — Върнах се, невредима съм. Може да успеем да заобиколим…

— Не. Кралят на Хиберн състави сделката си с Тамлин прекалено умно, прекалено ясно. Обвърза го с магия, магия ще го порази, ако не допусне Хиберн в земите ни.

— Как по-точно? Ще го убие ли?

Въздишката на Люсиен почти разроши косата ми.

— Ще вземе силите му, а това може и да го убие. Магията е равновесие. Затова и той не можа да се намеси в сделката ти с Рисанд. Дори онзи, който опита да прекъсне нечия спогодба, ще си изтърпи последствията. Ако те беше задържал тук, магията, обвързваща те с Рис, можеше да вземе неговия живот в замяна на твоя. Или този на някой негов близък. Стара магия е; стара и причудлива. Ето защо избягваме уговорките, освен ако не е наложително. Дори учените от Двора на Деня не знаят как работи. Повярвай ми, разпитвал съм ги.

— Заради мен. Разпитвал си ги заради мен.

— Да. Миналата зима ходих да искам съвет как да прекъснем сделката ти с Рис.

— Защо не ми каза?

— Не исках… не искахме да ти даваме празни надежди. А и рискувахме Рисанд да надуши какво сме наумили и да се намеси. Да ни спре.

— Затова Ианта е насочила Тамлин към Хиберн.

— Той не можеше да си намери място. Учените от Двора на Деня действаха твърде бавно. Умолявах го да ми даде още време, но теб вече те нямаше от месеци. Той настояваше да се заеме с нещо, а не да чака. Въпреки писмото, което му изпрати. Всъщност заради писмото ти. И накрая, след… след онзи ден в гората, му казах да действа.

Обърнах се по гръб и вперих очи в полегатия покрив на палатката.

— Много зле ли беше? — попитах тихо.

— Сама видя стаята си. Той я потроши. Също и кабинета, и неговата спалня. Даже… уби стражите. След като изцеди и последната информация от тях. Екзекутира ги пред всички в имението.

Кръвта ми се смрази.

— И ти не си го спрял.

— Пробвах. Умолявах го за милост. Но той не ме чу. Не можеше да ме чуе.

— И стражите ли не опитаха да го спрат?

— Не посмяха. Фейра, той е Велик господар. Различна порода е.