Сара Маас - Двор от крила и разруха

— В гората има и други места, където растителността мре безвъзвратно — продължи Ианта, притиснала окичена в сребро ръка към гърдите си. — Боя се, че това е знак за предстоящо нападение на нагите.

О, да, бях влязла под кожата й! Чудех се какво ли ще направи след вчерашната случка, след като й бях отмъкнала под носа мига на слава и власт. Но това… Хитро решение.

Потиснах надълбоко злорадата си усмивка и подметнах с топъл глас:

— Ианта, дали случаят не е за хората от поддръжката?

Тя се скова и най-после обърна лице към мен. „Въобразяваш си, че владееш играта — сърбеше ме езикът да й кажа, — но дори не подозираш, че всеки твой ход от снощи и от тази сутрин е продиктуван от мен.“

Кимнах към принца и принцесата, а после и към Люсиен.

— Следобед заминаваме за оглед на стената, но ако проблемът още е налице, като се върнем след няколко дни, ще ти помогна да го решим.

Окичените й със сребро пръсти се свиха в хлабави юмруци до тялото й. Но като една истинска усойница Ианта се обърна към Тамлин:

— Вие ще ги придружавате ли, Велики господарю?

Очите й отскочиха първо към мен, след това и към Люсиен — посланието в тях беше прекалено настойчиво, за да е просто небрежно надзъртане.

Вече усещах призрачно, леко главоболие, което се влошаваше с всяка нейна дума. Бях си легнала твърде късно и не се бях наспала, а имах необходимост от сили за предстоящите дни.

— Не, няма — отсякох, преди Тамлин да е смогнал да отговори.

Той остави приборите си.

— Всъщност мисля да ги съпроводя.

— Не се нуждая от придружители.

Нека сам раздипля пластовете на отбранителната ми реакция.

Юриан изсумтя.

— Започваш да се усъмняваш в добрите ни намерения ли, Велики господарю?

— Внимавай какви ги приказваш! — озъби му се Тамлин.

Опрях длан върху масата.

— Ще съм в безопасност с Люсиен и стражите.

На Люсиен май му се щеше да потъне в стола си и да изчезне завинаги.

Погледнах към Дагдан и Брана с едва доловима усмивка.

— Мога да се защитавам и сама, ако се наложи — уверих Тамлин.

Двамата даемати отвърнаха на усмивката ми. Не ги бях усетила да опипват за пореден път нито щита в съзнанието ми, нито бариерите, които се стараех да държа около колкото можеше повече от тукашните. Но непрестанната употреба на силата ми започваше да ме изтощава — отсъствието от това място за цели четири-пет дни щеше да е истинско облекчение.

— Може би е най-разумно да отидеш, приятелю — прошепна Ианта на Тамлин. Изчаках. Изчаках да чуя следващата глупост, изнизваща се от нацупената й уста. — Не се знае кога Дворът на Нощта ще пробва да я похити отново.

Имах само миг да обмисля реакцията си. Да избера да се облегна назад в стола си, свивайки рамене напред, и да призова спомените за Клер, за Рис с прободени от ясеновите стрели крила — все образи, които да наквасят мириса ми със страх.

— Да нямаш новини? — прошепнах.

Брана и Дагдан внезапно придобиха много заинтригуван вид.

Жрицата отвори уста, но Юриан провлачи отегчено:

— Няма новини. Границите им са охранявани. Рисанд ще е същински глупак, ако рискува да ги прекрачи.

Вперих поглед в чинията си, олицетворявайки смирения ужас.

— Да, глупак — обади се Ианта, — но глупак с желание за мъст. — Тя се извърна към Тамлин и утринното слънце проблесна по скъпоценния камък върху главата й. — Може би, ако му дадете крилата на семейството му, ще… поулегне.

За секунда в тялото ми се разля тишина.

Последвана от грохотна вълна, която удави почти всяка моя мисъл, всеки инстинкт за самосъхранение. Едва чувах заради тътена в кръвта си, в костите си.

Но думите й, предложението й… Евтин опит да ме приклещи в капана си. Престорих се, че не я чувам, че не ме интересува какво бръщолеви. Колкото и нетърпеливо да очаквах отговора на Тамлин.

Накрая той заяви с гърлен глас:

— Изгорих ги отдавна.

Можех да се закълна, че долових разкаяние в думите му — разкаяние и срам.

Ианта просто изцъка с език.

— Жалко. Сигурно щеше да плати солидна сума за тях.

Крайниците ме заболяха от напъна да ги държа на място, да не скоча от масата, за да разбия главата й в мраморния под.

Въпреки това казах с нежен, успокоителен глас на Тамлин:

— Всичко ще бъде наред. — Докоснах ръката му, погалвайки с палец кокалчетата му. Вперих очи в неговите. — Да не тръгваме по този път отново.

Щом го пуснах, Тамлин заби поглед в Люсиен и чувството му за вина отпреди миг се изпари. Ноктите му се показаха, впивайки се в осеяната с резки странична облегалка на креслото му.