Сара Маас - Двор от крила и разруха

Добре ли са всички?

Зачаках, броейки минутите.

Да. Доколкото е възможно. Кога ще се прибереш при мен?

Всяка следваща дума беше по-тиха от предходната.

Скоро — обещах му. — Хиберн е тук. Скоро ще приключа.

Той не отвърна. Подвоумих се още няколко минути, преди отново да си сложа цветния венец и да поема надолу по стълбището.

Щом излязох в украсената градина, смътният глас на Рисанд наново изпълни главата ми.

И на мен ми се иска да можех да прекарам днешния ден с теб.

Думите му сграбчиха като в юмрук сърцето ми и аз ги прогоних от съзнанието си, вървейки обратно към тържеството в подножието на планината. Усещах стъпките си по-тежки отпреди броени минути, от идването ми към къщата, когато почти се носех по въздуха.

Но обядът вече беше раздигнат и започваха танците.

Видях го да ме чака до една група танцуващи в кръг елфи, наблюдавайки всяка моя крачка.

Плъзнах поглед по тревата, ликуващите тълпи, музикантите, извличащи толкова жизнерадостна музика от тъпаните, цигулките и свирките си. И продължих да крача като плаха, боязлива кошута.

Преди време същите тези звуци пробуждаха душата ми, караха ме да танцувам, и танцувам. Но сега не бяха нищо повече от поредното оръжие в арсенала ми. Спрях пред Тамлин, сведох мигли и попитах тихо:

— Ще танцуваш ли с мен?

Облекчение, щастие и лека нотка на тревога.

— Да — пророни той. — Да, разбира се.

Позволих му да ме поведе в бърз танц, да ме върти и накланя, а хората се струпаха да ни подвикват радостно и да ръкопляскат. Танц след танц, след танц, докато по гърба ми не потекоха струйки пот заради шеметното темпо, заради напъна да задържа усмивката на лицето си, да се смея, въпреки че ръцете ми бяха достатъчно близо до гърлото му, че да го удуша.

Накрая музикантите засвириха по-бавна мелодия и под напътствието на Тамлин и двамата се впуснахме в нежните й тонове. Когато останалите най-сетне решиха да обърнат погледи към собствените си партньори, той пророни:

— Тази сутрин… добре ли си?

Вдигнах рязко глава.

— Да. Не знам… не знам какво беше това, но съм добре. А Ианта… бясна ли ми е?

— Нямам представа. Но й дойде изневиделица. А май не се справя особено добре с изненадите.

— Трябва да й се извиня.

Очите му просветнаха.

— Защо? Може би наистина е било благословия. Магията продължава да изненадва дори мен. Ако ти е ядосана, проблемът си е неин.

Направих се, че обмислям думите му, после кимнах. Притиснах се към него, ненавиждайки всяко местенце, на което телата ни се допираха. Не знаех как бе успял Рис, как бе понасял близостта с Амаранта. Цели пет века.

— Прекрасна си днес — рече Тамлин.

— Благодаря. — Принудих се да го погледна в очите. — Люсиен… Люсиен ми каза, че не си изпълнил Ритуала на Каланмаи… че си отказал.

„И си позволил на Ианта да отведе него в пещерата вместо теб.“

Гърлото му подскочи.

— Нямаше да го изтърпя.

„А изтърпя да сключиш сделка с Хиберн, сякаш бях открадната вещ, която на всяка цена е трябвало да си върнеш.“

— Може би тази сутрин не беше просто благословия за мен — заявих аз.

Той ми отвърна с милувка по гърба.

По време на следващите три танца не говорихме, а сетне гладът ме поведе към масите, където вечерята вече беше сервирана. Позволих му да ми напълни една чиния, да ми я поднесе, след като си намерихме място под един чворест стар дъб, откъдето се впуснахме да наблюдаваме танците и музикалните изпълнения.

За малко да го попитам дали си е струвало — дали раздялата с този покой си е струвала, само и само да си ме върне. Защото Хиберн щеше да нахлуе тук, да използва тези земи. И нямаше да има повече танци и песни. Не и след като ордите му пристигнеха.

Но успях да си замълча, докато слънцето гаснеше и нощта се спускаше наоколо.

Звездите изплуваха на небето, смътни и ситни над бушуващите огньове.

Съзерцавах ги през дългите часове на празненството и можех да се закълна, че ми правеха компания — мълчаливите ми, предани приятели.

Допълзях обратно в имението два часа след полунощ, твърде уморена да посрещна зората.

Особено като забелязах как ме гледа Тамлин, припомняйки си този изгрев миналата година, когато ме беше отвел от тълпата и ме беше целунал.

Помолих Люсиен да ме изпрати, а той се съгласи на драго сърце, понеже, след като бе намерил другарката си, вече не проявяваше никакъв интерес към друга женска компания. И понеже Ианта цял ден се мъчеше да го хване натясно, за да го разпита за случилото се по време на церемонията.