Насочени не към Ианта.
А към мен.
Към мен, ослепителна и девствена в белите ми одежди, защото засилвах със светлината на новия ден под пътеката на слънцето, минаваща точно над мен вместо над Върховната жрица.
Никой не бе забелязал, че белязаното камъче на Ианта се беше преместило с няколко стъпки надясно; всички бяха твърде заети с грандиозната ми поява, за да доловят как призрачният полъх на вятъра го плъзва сред тревата.
Ианта последна извърна поглед към мен.
Последна проумя, че силата на слънцето не изпълва нея с благодат.
Освободих онази мощ, с която бях помела Хиберн, и тялото ми лумна, погълнато от светлина. Чиста като деня, чиста като звездите.
— Унищожителката на проклятия — зашушукаха някои.
— Слава нея! — зашептяха други.
Престорих се на изненадана — изненадана, но и примирена с избора на Котела. Тамлин ме гледаше с изопнато от смайване лице, а хибернските командири — с чисто изумление.
Аз обаче се обърнах към Люсиен и металното му око отрази с ослепителна мощ ярката ми светлина. Протегнах ръка към него, сякаш просто търсех помощ от приятел.
Чувствах как Ианта се мъчи да си върне контрола, да извърти нещата към себе си.
Явно и Люсиен го усети, защото взе ръката ми и падна на едно коляно в тревата, притискайки пръстите ми към челото си.
Досущ като житни класове, повалени от вятъра, околните също коленичиха.
Във всичките си показни церемонии и ритуали Върховната жрица нито веднъж не бе демонстрирала магическа сила или дар свише. Ала Фейра, Унищожителната на проклятия, избавила Притиан от тиранията и мрака…
Благословена. Свещена. Неугасваща пред злото.
Позволих на собственото ми сияние да се разрасне, докато и то не обля преклонената фигура на Люсиен.
Рицар, коленичил пред кралицата си.
Този път, когато се усмихнах на Ианта, й разкрих частица от вълка.
* * *
Тържеството поне си оставаше същото.
След като шумът и отдаването на почит стихнаха, след като сиянието ми угасна, когато слънцето се издигна над главата ми, всички се отправихме към близките възвишения и ливади, където неприсъствалите на церемонията вече бяха узнали за малкото ми чудо.
Придържах се близо до Люсиен, който се двоумеше как да ми угоди, докато другите като че ли се разкъсваха между радостта и изумлението, любопитството и угрижеността.
Ианта прекара следващите шест часа в опити да обясни случилото се. Котелът благословил най-свидната й приятелка, разправяше на всеки слушател. Слънцето променило пътя си, за да разкрие възторга си от завръщането ми.
Само подвластните й жрици й обръщаха внимание, а половината от тях дори не изглеждаха заинтригувани.
Тамлин ми се струваше най-напрегнат, като че благословията ме беше превърнала в нещо друго, като че си спомняше същата тази светлина от Хиберн, но не и защо го притесняваше толкова.
Дългът обаче го караше да приема благодарности и пожелания от поданиците и воините си, от по-нисшестоящи господари, затова бях свободна да се разхождам. От време на време ме спираха пламенни, възхитени елфи, желаещи да докоснат ръката ми, да поронят сълзи заради дарбата ми.
Някога щях да се свия от срам. Сега обаче приемах благодарностите и молитвите им досущ като светица с признателна усмивка на лице.
И донякъде не се преструвах. Нямах зъб на хората от тези земи, страдали заедно с всички други. Но заговореха ли ме придворните и войниците… Е, заради тях влизах в роля. „Избраницата на Котела“ — така ме наричаха. „За мен е чест“, отговарях им лаконично.
Повтарях същите думи отново и отново по време на закуската и обяда, докато не се върнах в къщата, за да се поосвежа и да остана за малко сама.
Като се затворих в стаята си, сложих венеца си от цветя на тоалетната масичка и се усмихнах леко на окото, татуирано върху дясната ми длан.
Най-дългият ден в годината — казах по връзката, изпращайки с думите си откъслеци от случилото се на хълма. — Де да можех да го прекарам с теб.
Представлението ми щеше да му се хареса, а после щеше да съдере гърлото си от смях заради изражението на Ианта.
Измих се и тъкмо се канех да потегля обратно към хълма, когато гласът на Рисанд изпълни съзнанието ми.
За мен би било чест — рече той с пропит от шеговитост тон. — Да прекарам дори миг в присъствието на Фейра, Избраницата на Котела.
Засмях се. Гласът му беше далечен, напрегнат. Трябваше да побързам, иначе рискувахме да ни спипат. А повече от всичко се налагаше да попитам, да узная дали…
Читать дальше