Сара Маас - Двор от крила и разруха

Чак тогава се обърна към мен, плъзвайки очи по загърнатото ми в халат тяло.

Знаех какво вижда — онова, което лъжите и отровните усмивки не можеха да скрият. Докато живеех тук след случилото се с Амаранта, почти се бях стопила. А незнайно как, след всички издевателства на Рис, при него си бях върнала загубеното тегло, бях натрупала мускули и на мястото на някогашната болнава бледост сега лицето ми имаше приятен слънчев загар.

За жена, която уж бяха изтезавали месеци наред, изглеждах учудващо добре.

Погледите ни се сключиха през стаята. Тишината нарушаваха само далечните гласове на шепата останали прислужници в коридора, заети с приготовленията за слънцестоенето на идната сутрин.

През последните два дни се бях преструвала на хубавичката галеница, която допускаха на срещи с хибернските пратеници главно защото си мълчеше. И те бяха предпазливи като нас, избягваха въпросите на Тамлин и Люсиен за ходовете на войските си, за чуждестранните си съюзници — и тези в Притиан. Не научавахме нищо от срещите, защото те искаха да научат за нашите въоръжени сили.

И за Двора на Нощта.

Пробутвах на Дагдан и Брана съвършена смесица от истини и лъжи. Разполагах илирианските орди сред планините и степите, но посочвах най-силните им кланове като най-слаби; говорех за ефективността на онези сини камъни от Хиберн срещу силите на Касиан и Азриел, но пропусках да спомена колко лесно успяваха да се справят с тях. При въпросите, на които не можех да се изплъзна, прибягвах до загуба на паметта или прекалено травмиращи спомени.

Но колкото и умело да си служех с измислици и машинации, принцът и принцесата бяха твърде предпазливи, за да издадат полезна информация. Колкото и старателно да премислях обясненията си, Алис някак разкриваше дребните пропуски в историите ми, които дори аз не можех да потуля.

— Дали имам рокли, които бих могла да облека за слънцестоенето? — попитах небрежно, когато мълчанието се проточи твърде дълго. — Розовата и зелената ми стават, но вече съм ги обличала по три пъти.

— Никога не те е било грижа за такива неща — изцъка с език Алис.

— Нямам ли право да размисля?

Тя присви леко тъмните си очи. Но все пак отвори вратите на гардероба, разлюлявайки роклите в него, и се зае да го претърсва.

— Може да облечеш това.

От тъничките й пръсти висеше тюркоазен тоалет от Двора на Нощта. Сърцето ми подскочи.

— Точно това ли… но защо… — Думите се изтъркаляха от устата ми, едри и хлъзгави, и аз дръпнах вътрешния си повод, за да се спра. После изправих рамене. — Никога не съм те смятала за жесток човек, Алис.

Тя изсумтя. И хвърли дрехите обратно в гардероба.

— Тамлин разкъса другите два комплекта. Този оцеля, защото беше в грешното чекмедже.

Пуснах една нишка от съзнанието си към коридора, за да се уверя, че никой не ни подслушва.

— Беше много разстроен. Ще ми се да беше унищожил и този комплект. — Тя скръсти кльощави ръце пред гърдите си. — Онзи ден бях там. Видях Мориган. Съзрях как бръква в магическия ти пашкул и те вдига като дете. Умолявах я да те изведе.

Преглътнах, и то не съвсем престорено.

— Не съм му го казвала. На никого не съм проронила и дума. Позволих им да си мислят, че са те отвлекли. Но ти я прегърна, а тя беше готова да избие всички ни заради случилото се.

— Не знам откъде ти хрумна.

Загърнах се по-плътно в копринения си халат.

— Прислужниците говорят. В недрата на Планината нито веднъж не чух, нито видях Рисанд да посяга на свой слуга. На стражите, на копоите на Амаранта, на хората, които му бе наредено да убие, да. Но никога на слабите. На беззащитните.

— Той е чудовище.

— Разправят, че си се върнала променена. Объркана. — Тя се изкикоти. — Не си правя труда да им обяснявам, че се върна точно каквато трябва. Най-накрая си себе си.

Пред мен зейна бездна. Граници — тук имах граници, и оцеляването ми, оцеляването на Притиан зависеше от това дали ги спазвах. Станах от леглото с леко тресящи се ръце.

Алис обаче продължи:

— Братовчедка ми работи в двореца на Адриата.

Дворът на Лятото. Алис беше родом от Двора на Лятото, но беше избягала тук с двамата си племенници след бруталното убийство на сестра й по време на управлението на Амаранта.

— Слугите трябва да са скритите очи и уши на знатните особи, но те самите виждат и чуват достатъчно, когато никой не знае, че са наблизо.

Тя ми беше приятелка. Рискувала бе живота си, за да ми помогне В недрата на Планината. Стояла беше до мен през месеците след това. Но ако сега застрашеше мисията ми…