Сара Маас - Двор от крила и разруха

— Само аз мога. — Явно беше пренесъл и Брана, и Юриан. Той добави: — Броени километри, ако нося други.

Просто кимнах и тръгнах към гъсталак от ниско приведени кучешки дрянове, а Люсиен ме последва. Щом наоколо останаха само шумолящи розови цветове и слънчеви лъчи, пронизващи горския купол от преплетени клони, когато принцът и принцесата насочиха вниманието си към стената, твърде далеч да ни виждат и чуват, аз седнах на една гладка, оголена скала.

Люсиен се настани на земята до близкия дънер и кръстоса покритите си с ботуши глезени.

— Каквото и да си намислила, от мен да знаеш, че ще ни накисне в дълбока помия.

— Нищо не съм намислила.

Взех един паднал розов цвят и го завъртях между палеца и показалеца си.

Златното му око ме прихвана, щракайки тихо.

— Виждаш ли изобщо с това нещо?

Той не ми отговори.

Хвърлих цвета върху мекия мъх между нас.

— Нямаш ми доверие? След всичко, което преживяхме заедно?!

Люсиен втренчи свъсен поглед в розовия цвят, без да изрече и дума.

Аз изрових от раницата си манерката с вода.

— Ако беше живял по време на Войната — попитах го, отпивайки глътка, — на тяхна страна ли щеше да се биеш, или на страната на човеците?

— Щях да участвам в човеко-елфическия съюз.

— Дори баща ти да беше от противниковия лагер?

— Особено ако баща ми беше от противниковия лагер.

Но Берон беше участвал в съюза, ако си спомнях правилно уроците по история, които Рис ми предаваше преди толкова много месеци.

— А сега си готов да тръгнеш на война под знамето на Хиберн.

— Направих го и заради теб, в случай че не знаеш. — Студени, тежки думи. — Отидох с него да те спасяваме.

— Не съм предполагала колко силна мотивация може да се породи от гузната съвест.

— Онзи ден ти… си тръгна — додаде той, умишлено избягвайки другата дума: „напусна“. — Прибрах се в имението преди Тамлин, новината ме застигна при границата и веднага хукнах насам. Но от теб беше останал само пръстенът, разтопено парче метал между камъните по пода на гостната. Отървах се от него, преди Тамлин да дойде.

Опипващо почвата, прецизно построено изказване. Почиващо върху фактите, според които не е имало отвличане.

— Разтопиха го на пръста ми — излъгах.

Гърлото му потрепери, но той просто поклати глава, а слънцето, процеждащо се през горския балдахин, проблесна по червената му като жарава коса.

Поседяхме в мълчание няколко минути. Чу се шумолене на шума и тих говор — командирите приключваха работата си. Стегнах се и премислих думите, с които трябваше да си послужа, за да не възбуждам подозрения.

Сетне пророних тихо на Люсиен:

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш от Хиберн.

Той зачовърка мъха до себе си, стиснал челюсти.

— Беше капан. Мислех, че тръгваме за… друго.

Едва се сдържах да не оголя зъби. Вместо това отидох да седна до него край широкия дънер.

— Ужасна работа — заявих искрено.

Той изсумтя тихо.

Побутнах с коляно неговото.

— Не позволявай на Юриан да те подмами. Просто се пробва да открие слабите места в отношенията ни.

— Знам.

Обърнах лице към него и опрях настойчиво коляното си в неговото.

— Защо? — попитах. — Защо му е на Хиберн да постъпва така, освен от извратена жажда за завоевания? Какво го тласка към подобни зверства? Народът му? Омраза? Арогантност?

Най-накрая Люсиен вдигна поглед към мен и фините релефни орнаменти по златното му око ми се сториха още по-изумителни отблизо.

— Според теб…

Брана и Дагдан се появиха откъм храсталака и ни изгледаха смръщено.

Но Юриан — плътно зад тях, сякаш досега им бе обяснявал какво е открил — се усмихна, като ни зърна да седим с опрени колене и почти долепени носове.

— Внимавай, Люсиен — ухили се подигравателно воинът. — Знаеш какво се случва с всеки, дръзнал да докосне притежанията на Великия господар.

Люсиен му се озъби, а аз го стрелнах предупредително.

— Виждаш ли? — прошепнах му тихо.

И въпреки Юриан, въпреки злорадите изражения на командирите, едното ъгълче на устата му се изви в лека усмивка.

Ианта ни чакаше при конюшнята, като се върнахме.

Организирала бе внушителната си поява в самия край на закуската преди няколко часа, влизайки с грациозни стъпки в трапезарията тъкмо когато слънцето пускаше дългите си снопове от чисто злато през прозорците.

Не се и съмнявах, че нарочно бе уцелила точно този момент, също както преднамерено спря по средата на един от сноповете лъчи, и то под такъв ъгъл, че косата й да засияе, а скъпоценният камък на главата й да лумне в син пламък. Бих кръстила подобна картина „Еталон за благочестие“.