Сара Маас - Двор от крила и разруха

За миг си позволих да сравня онова момиче с това, на което трябваше да се преструвам сега. То се съвземаше бавно, превръщаше се наново в девойката, която Тамлин бе взел под крилото си, бе хранил и обичал… преди Амаранта да прекърши врата ми след три месеца на мъчения.

Затова се наместих в стола си. Забих очи в масата.

Люсиен просто изгледа изпитателно Юриан пред безразличните лица на двамата хибернски командири.

— Имам една стара приятелка в Двора на Зората. Веща изобретателка. Умее да преплита машинариите с магия. Тамлин я убеди да ми изработи окото, колкото и рисковано да беше за нея.

Юриан му отвърна с ненавистна усмивка.

— Да не би малката ти другарка да си има съперница?

— Другарката ми не те интересува.

Юриан сви рамене.

— И теб не би трябвало да те интересува, като се има предвид, че сигурно вече половината илирианска армия я е минала.

Несъмнено единствено многовековното обучение възпираше Люсиен да прескочи масата и да му изтръгне гръкляна.

Ръмженето на Тамлин разклати чашите по масата.

— Или се дръж като почтен гост, Юриан, или ще спиш в конюшнята при другите животни.

Юриан просто отпи от виното си.

— Справедливо ли е да ме наказвате само защото изтъквам истината? Никой от вас не е участвал във Войната, когато моите войски се съюзиха с илирианските скотове. — Той изгледа косо хибернските командири. — Предполагам, вие двамата сте имали удоволствието да се сражавате срещу тях.

— Запазихме крилата на генералите и господарите им като трофеи — отвърна с лека усмивка Дагдан.

Свиках цялата си воля, за да не надникна към Тамлин. Да не попитам къде държат двата чифта крила, които баща му бе запазил като трофеи, след като бе заклал майката и сестрата на Рисанд.

Рис беше казал, че са заковани на стената в кабинета му.

Не бях намерила нито следа от тях, когато тръгнах да ги издирвам при завръщането си тук, преструвайки се, че скитам от скука в един дъждовен ден. И в мазето не ги открих. Не срещнах и сандъци, нито заключени стаи, където можеше да са скрити.

Двете хапки печено агнешко, които се бях насилила да изям, се разбунтуваха в стомаха ми. Но поне отвращението беше логична реакция спрямо думите на хибернския принц.

Юриан ми се усмихна, кълцайки агнешкото в чинията си.

— Знаеш, че сме се били заедно, нали? Аз и твоят Велик господар. Дадохме отпор на Верноподаниците, борихме се рамо до рамо, докато не затънахме в кръв до пищялите.

— Той не е неин Велик господар — вметна Тамлин с притеснително спокойствие.

Юриан просто ми измърка:

— Сигурно ти е доверил къде крие Мириам и Дракон.

— Те са мъртви — заявих категорично.

— Котелът твърди друго.

Леден страх се намърда в стомаха ми. Вече беше опитал да възкреси Мириам. И не я беше открил сред мъртвите.

— Казаха ми, че са мъртви — повторих с отегчен, пропит с раздразнение глас. Пъхнах още една хапка агнешко в устата си, толкова безвкусно в сравнение с ароматните ястия във Веларис. — Мислех, че си имаш по-важна работа, отколкото да се вманиачаваш по избягалата си любовница.

Очите му просветнаха, лъснали от петвековна лудост. Той набоде парче месо на вилицата си.

— Приказва се, че ти пък си оправила Рисанд още преди да избягаш от собствения си любовник.

— Достатъчно! — изръмжа Тамлин.

И тогава го усетих. Почукване в дъното на съзнанието ми. Прозрях плана им, видях го съвсем ясно: да ни разярят, да отвлекат вниманието ни, докато двамата мълчаливи командири се промъкват в съзнанията ни.

Моето беше предпазено с щит. Но това на Люсиен… на Тамлин…

Разперих като мрежа онази моя сила, целуната от нощта. И пресрещнах двете мазни пипала, устремени към съзнанията на Люсиен и Тамлин, досущ като копия, хвърлени от другата страна на масата.

Нападнах ги. Двете пипала отскочиха от черната диамантена бариера, с която обградих съзнанията на Люсиен и Тамлин, а Дагдан и Брана се блъснаха назад в столовете си, сякаш ги бях цапардосала с юмрук.

Командирите стрелнаха тъмни очи към мен. Аз не трепнах от погледите им.

— Какво има? — попита Тамлин и чак тогава осъзнах колко тихо бе станало в трапезарията.

Свъсих вежди в театрален жест на недоумение.

— Нищо. — Сетне се усмихнах мило на принца и принцесата. — Техни Височества сигурно са уморени след дългото пътуване.

За всеки случай нахлух в съзнанията им, натъквайки се на стена от бяла кост.

Раздрах с черни нокти щитовете им и двамата изтръпнаха.