Сара Маас - Двор от крила и разруха

Разбира се, бях забравила да спомена малката подробност, че Азриел беше изтеглил шпионите си още преди седмици, тъй като не желаеше да рискува живота им заради някаква информация. И че беше в моя полза да ме наблюдават възможно най-малко хора.

Юриан спря на върха на стълбището и лицето му се превърна в маска на жестока смърт, докато изкачвах последните няколко стъпала към него.

— Мери си приказките, момиче.

Усмихнах му се и го подминах с лежерна крачка.

— Или какво? Ще ме хвърлиш в Котела?

Влязох през входната врата и тръгнах към масата в центъра на вестибюла; цветята във високата ваза върху нея стигаха почти до кристалния полилей.

Само на няколко крачки оттук месеци по-рано се бях свила на кълбо от ужас и отчаяние. Точно от това място, от средата на вестибюла, Мор ме беше взела на ръце и ме бе изнесла от тази къща, освобождавайки ме.

— Чуй първото правило за посещението си тук — подхвърлих през рамо на Юриан, отправяйки се към трапезарията, където ни чакаше обядът. — Не ме заплашвай в собствения ми дом.

Фарсът, осъзнах след миг, беше подействал.

Не върху Юриан, който ме измери кръвнишки, докато се настаняваше на масата. А върху Тамлин, който погали бузата ми с кокалчето на показалеца си, минавайки покрай мен, без да подозира колко внимателно бях подбрала думите си, как бях подмамила Юриан да ми поднесе тази възможност на тепсия.

Това беше началната стъпка: да накарам Тамлин да повярва, истински да повярва, че обичам и него, и това място, и всички, които го обитават.

За да не заподозре нищо, когато дойдеше време да ги обърна един срещу друг.

Принц Дагдан изпълняваше всички желания и заповеди на близначката си, като че той беше мечът, с който принцесата разсичаше света.

Наливаше й питиета и ги подушваше, преди да й ги поднесе. Избираше й най-хубавите парчета месо от платата и ги подреждаше старателно в чинията й. Винаги оставяше на нея думата и нито веднъж не я поглеждаше със съмнение.

Една душа в две тела. И като ги наблюдавах как се спогаждат безсловесно, само с погледи, се питах дали пък… дали пък не са като мен. Даемати.

Щитовете в съзнанието ми бяха като стена от черен диамант още от пристигането ми. Но докато вечеряхме, а мълчанията се проточваха повече от разговорите, нещо ме караше да ги проверявам отново и отново.

— Утре потегляме към стената… — заобяснява Брана на Тамлин. По-скоро заповед, отколкото предложение. — Юриан ще ни съпровожда. Ще имаме нужда от войници, запознати с местонахождението на дупките.

Мисълта да се доближат толкова до земите на човеците… но сестрите ми вече не живееха там. Не, сестрите ми се намираха някъде из необятната територия на собствения ми двор, закриляни от приятелите ми. Въпреки че баща ни щеше да се прибере от работното си посещение на континента само след месец-два. А още не бях решила как да му съобщя новината.

— Двамата с Люсиен можем да ви съпроводим — предложих.

Тамлин завъртя рязко глава към мен. Зачаках да чуя отказа му, категоричното му „не“.

Явно Великият господар наистина беше научил урока си, наистина беше готов да се постарае. Той просто махна към Люсиен.

— Официалният ми пратеник познава стената не по-малко от всеки войник.

„Позволяваш им го, съзнателно им позволяваш да разрушат стената и да плячкосват човеците от другата й страна.“ Думите се запреплитаха и засъскаха в устата ми.

Въпреки това се насилих да кимна на Тамлин, бавно, дори с леко нежелание. Знаеше, че никога няма да се примиря с решението му — момичето, което той вярваше, че се е върнало при него, винаги щеше да милее за родината си. В същото време си въобразяваше, че бих го понесла в негово име, наше име; че Хиберн няма да изтреби човеците след краха на стената и че просто ще си присвоим земите им.

— Тръгваме след закуска — заявих на принцесата. А за Тамлин добавих: — С неколцина войници.

Той поотпусна рамене. Чудех се дали бе узнал как съм отбранявала Веларис. Както и това, че бях защитила Дъгата от легион зверове като Атора, че бях посякла самия Атор безмилостно, хладнокръвно заради жестокостта му към мен и близките ми.

Юриан премери Люсиен с воинския си поглед.

— Винаги съм се питал кой е направил окото ти, след като тя го е извадила.

Тук не говорехме за Амаранта. Никога не я допускахме в тази къща. И през всички онези месеци, в които живеех в имението след случилото се В недрата на Планината, умирах по малко всеки ден от усилието да потискам страховете и болката дълбоко в себе си.