Сара Маас: Двор от крила и разруха

— Нека първо ти се извиня най-искрено. Направих го, защото… защото вярвах, че изпълнявам твое желание, което не смееш да изречеш на глас, запазвайки в същото време добрите ни отношения със съюзниците ни в Хиберн.

Захаросани, отровни лъжи. Но трябваше да разкрия истинските й подбуди… От седмици чаках тази среща. Преструвах се, че идвам на себе си, че забравям ужасите, преживени в плен на Рисанд.

— Защо бих пожелала такава съдба за сестрите си? — попитах с разтреперан, студен глас.

Ианта вдигна глава, оглеждайки озадаченото ми, макар и леко равнодушно лице.

— За да останеш с тях завинаги. А и преди това Люсиен бе открил, че Илейн е негова другарка, затова щеше да е… съкрушен, проумявайки, че има само няколко десетилетия с нея.

Щом чух името на Илейн от нейната уста, в гърлото ми се надигна яростно ръмжене, но побързах да го укротя, нахлузвайки маската на сляпо спокойствие, най-новата в арсенала ми.

— Ако очакваш благодарност от нас — обади се Люсиен, — доста ще почакаш, Ианта.

Тамлин му прати предупредителен поглед — и заради думите, и заради тона му. Нищо чудно Люсиен да убиеше Ианта, преди на мен да ми се отдаде възможност, и то само заради ужаса, на който беше подложил другарката му онзи ден.

— Не — пророни Върховната жрица с широко отворени очи, олицетворение на разкаянието. — Не, ни най-малко не очаквам благодарност. Нито прошка. Просто разбиране… Това е и моят дом. — С отмерен жест на фината си, окичена с пръстени и гривни ръка тя обгърна стаята, цялото имение. — На всички ни се е налагало да прибягваме до съюзи, каквито никога не сме вярвали, че ще сключим… нежелани може би, да, но… Силите на Хиберн са неудържими. Вече можем само да се опитаме да оцелеем в стихията им като в могъща буря. — Тя надникна към Тамлин. — Толкова усърдно се подготвяхме за неизбежното нашествие на Хиберн, месеци наред. Да, допуснах жестока грешка и вечно ще се разкайвам за болката, която причиних, но нека продължим доброто си дело заедно. Нека осигурим оцеляването на земите и народа ни.

— На цената на колко живота? — попита Люсиен.

Тамлин за пореден път му стрелна предупредителния си поглед. Люсиен обаче не го отчете.

— Онова, което съзрях в Хиберн… — продължи той, стискайки подлакътниците на стола си толкова силно, че резбованото дърво простена. — Обещанията му за мир и неприкосновеност… — Той отново се спря, сякаш осъзнал, че Ианта като нищо може да предаде думите му на краля. Затова освободи хватката си върху стола и дългите му пръсти се свиха и отпуснаха, преди пак да обгърнат страничните дръжки. — Налага се да сме внимателни.

— И ще бъдем — обеща Тамлин. — Но вече приехме определени условия. Съгласихме се да направим някои жертви. Ако се провалим сега… дори с Хиберн зад гърба ни, трябва да поддържаме силен фронт. Заедно.

Той все още й вярваше. Мислеше, че просто е допуснала грешка. Нямаше представа какво дебне зад красотата, дрехите и ритуалните напеви.

Но все пак същата тази слепота не му позволяваше да прозре какво дебнеше и под моята кожа. Ианта отново сведе глава.

— Ще се постарая да бъда достоен спътник на приятелите си.

Люсиен видимо полагаше неимоверни усилия да не врътне очи.

Тамлин обаче отвърна:

— Всички ще се постараем.

Май напоследък много залагаше на старанието.

Аз само преглътнах, по-силно, за да ме чуе, и кимнах бавно, без да откъсвам очи от Ианта.

— Повече никога не си позволявай такова нещо.

Наивно искане — точно каквото бе очаквала да й отправя, ако съдех по бързината, с която кимна в отговор. Люсиен се облегна назад в стола си, нямаше намерение да казва друго.

— И все пак Люсиен е прав — избълвах с образцова угриженост. — Какво ще стане с хората в двора ни по време на този конфликт? — Обърнах свъсен поглед към Тамлин. — Амаранта вече ги потъпка. Не знам дали ще понесат живота в сянката на Хиберн. Страдаха достатъчно.

Тамлин стегна челюсти.

— Хиберн обеща, че нашият народ ще си остане незасегнат и невредим. — Нашият народ. Едва не се озъбих… но просто кимнах с разбиране. — Това е част от… уговорката ни. — Предал бе цял Притиан, всичко човешко в себе си, за да ме върне в двора си. — Поданиците ни ще са в безопасност по време на нашествието. И все пак издадох заповед семействата да се… преселят към източните ни земи. Поне за момента.

Хубаво. Явно тези потенциални жертви все пак бе предвидил — поне дотолкова го беше грижа за народа му; съзнаваше колко извратени игрички обичаше да играе Хиберн, както и че можеше да се закълне в едно, а всъщност да говори за съвсем друго. Щом вече изселваше най-застрашените… Така улесняваше работата ми тук. На изток, значи… запечатах в паметта си тази подробност. Щом на изток щеше да е безопасно, изглежда, че Хиберн щеше да нападне от запад.