Сара Маас: Двор от крила и разруха

За по-сигурно извиках и свеж полъх от градината да отнесе със себе си остатъците от дима, изпълвайки стаята ми с тежкия, задушлив аромат на розите.

Може би, след като приключех мисията си тук, щях да опожаря цялото имение. И щях да започна с розите.

Две приближаващи енергии почукаха на задната врата на съзнанието ми и аз грабнах нова четка, потопих я в най-близкото петно боя върху палитрата, сваляйки невидимата, тъмна мрежа, която бях издигнала около стаята, за да ме известява предварително за посетителите.

Когато вратите се отвориха, се мъчех да предам върху платното как слънчевите лъчи озаряват фините жилки на едно розово листенце, насилвайки се да забравя как някога ги бях виждала да вършат същото с илирианските крила.

Постарах се да изглеждам вглъбена в рисуването — попревих рамене, килнах леко глава. Ала далеч повече се постарах да надникна бавно през рамо, сякаш с огромни усилия се разделям с работата си.

Най-голямата битка обаче беше да залепя усмивка на лицето си. На очите си — основния издайник на искрената усмивка. Бях се упражнявала пред огледалото. Множество пъти.

Ето защо очите ми с лекота се сбърчиха в крайчетата, когато се усмихнах сдържано, но бодро на Тамлин.

На Люсиен.

— Извинявай, че те прекъсваме — поде Тамлин, претърсвайки лицето ми за следа от сенките, на които не забравях да изпадам в плен от време на време; които привиквах, за да го държа настрана, когато слънцето потънеше зад планинските склонове. — Но реших, че е добре да се подготвиш за срещата.

Преглътнах показно. Свалих четката. Превърнах се в тревожното, несигурно момиче, което бях някога… отдавна.

— Тоест… говорил си с Ианта? Наистина ли ще дойде?

Още не я бях виждала. Върховната жрица, която предаде сестрите ми на Хиберн, предаде нас на Хиберн.

И макар смътните, бързи доклади на Рисанд по връзката ни да смекчаваха поне част от дълбоките ми страхове… Тя беше отговорна за всичко. За случилото се преди седмици.

Отговори ми Люсиен, изучавайки картината ми, сякаш тършуваше из нея за доказателствата, които знаех, че издирва.

— Да. Тя… имала си е своите причини. И е готова да ти ги обясни.

Може би заедно с причините да докопва всеки мъж, когото харесаше, независимо дали той я искаше, или не. Дори Рис и Люсиен.

Чудех се какво ли смята Люсиен за това, както и за факта, че една от косвените жертви на приятелството й с Хиберн се оказваше неговата другарка. Илейн.

Само веднъж бяхме разговаряли за Илейн, и то в деня след завръщането ми.

Въпреки намека на Юриан за това как ще се отнесе Рисанд към сестрите ми — бях му казала, — въпреки онова, което знам за Двора на Нощта, няма да наранят Илейн и Неста както вие очаквате. Още не. Рисанд разполага с по-изобретателни начини да им причини зло.

Люсиен като че ли още се съмняваше.

Но все пак му бях загатнала с „дупките“ в паметта си, че вероятно аз самата не бях получила подобно „изобретателно“ отношение.

Идеята, че ми повярваха толкова лесно, че Рисанд би принудил някого да… Прибавих тази обида към дългия, дълъг списък с причини да им отмъстя.

Оставих четката и свалих изцапаната с боя престилка, просвайки я внимателно върху облегалката на стола, на който седях от два часа.

— Ще отида да се преоблека — пророних и отметнах хлабавата си плитка през рамо.

Тамлин кимна, без да ме изпуска от взор, докато вървях към тях.

— Картината ти е прекрасна.

— Имам още много работа по нея — отвърнах, извиквайки отново момичето, което отхвърляше похвалите и комплиментите, което искаше никой да не го забелязва. — Сега е пълна скръб.

Откровено казано, смятах я за една от най-добрите ми творби, колкото и лишена от душа да изглеждаше в моите очи.

— Май с всички ни е така — отбеляза Тамлин с колеблива усмивка.

Овладях импулса си да направя физиономия и вместо това му се усмихнах, докосвайки рамото му с ръка, докато го подминавах.

Десет минути по-късно, когато излязох от новата си спалня, Люсиен ме чакаше отпред.

Цели два дни свиквах да не ходя в старата — да завивам надясно от стълбите, а не наляво. В онази стара спалня не ме чакаше нищо.

Веднъж в деня, след като се върнах, надникнах вътре.

Изпотрошени мебели; съдрани чаршафи; разхвърляни дрехи, сякаш ме беше търсил в гардероба. Явно не допускаха никого вътре да я подреди.

Но всъщност лианите — тръните — я превръщаха в необитаема. Те бяха превзели старата ми спалня. Виеха се и пълзяха нагоре по стените, преплитаха се сред отломките. Като че се бяха изкачили чак до стаята ми по дървените решетки под прозорците ми, сякаш бяха минали сто години, а не броени месеци.