Сара Маас - Двор от крила и разруха

Подкрепленията пристигнаха призори на третия и последен ден, изпратени от баща ми след молбата ми за помощ. Заслепен от бойна ярост, дори не забелязах кой е взводът — само че е илириански. Все пак мнозина от воините се биеха със Сифони.

Ала в часовете, откакто спасиха кожите ни и обърнаха битката, не срещнах никого от братята си сред живите. Не знаех дали Касиан и Азриел изобщо са се сражавали с нас.

Азриел и не очаквах да зърна, защото баща ми го пазеше за шпионски мисии, но Касиан… Касиан можеше да е попаднал на бойното поле. Нямаше да се учудя, ако баща ми го беше назначил във взвод, който изпращаше на сигурна смърт. И наистина — едва половината от воините излязоха живи от касапницата, тежко ранени и куцукащи.

Болезнените ми, окървавени пръсти се впиха в огъната броня и влажната, вкочанена плът, за да извлека и последния труп на Върховен елф от купчината, струпана върху загиналия илириански воин.

Тъмната коса, златистокафявата кожа… Същите като на Касиан.

Мъртвешкисивото лице обаче, взиращо се в небето, не беше това на Касиан.

Свистяща въздишка се изниза от гърдите ми. Чувствах дробовете си разранени от бойния амок, устните си — сухи и напукани.

Имах нужда от вода — остра нужда. Наблизо още едни илириански крила стърчаха сред купчина трупове.

Запрепъвах се към нея, изпращайки съзнанието си на познатото тъмно, тихо място, докато изправях усукания врат на воина, за да погледна лицето под неукрасения му шлем.

Не беше Касиан.

Продължих през полето от трупове към следващия илирианец.

И към следващия. И към следващия.

Някои от тях познавах. Други — не. А полето от плът се простираше сякаш безкрай под небето.

Километър след километър. Кралство на гниещи мъртъвци.

И аз не спирах да търся.

Картината беше лъжа.

Живописна, красива лъжа, пълна с бледорозови цветя и ярки слънчеви лъчи.

Бях я започнала предишния ден като лежерен етюд на розовата градина, скътана зад отворените прозорци на ателието. Отвъд плетеницата от тръни и сатенени листа яркозелените хълмове се ширеха към хоризонта.

Безкрайна, несекваща пролет.

Ако бях нарисувала този проблясък от двора, както усетът ми диктуваше, картината щеше да изобразява раздиращи плътта тръни, цветя, недопускащи нито лъч слънчева светлина до по-дребните растения, и хълмове, обагрени в червено.

Но всеки замах с четката беше изчислен; всяко преливане на цветовете бе предвидено да изобрази не само пролетна идилия, но и ведро настроение. Не съвършено щастие, но най-сетне изцерена от ужасите душа. Поне това разкриваше пресметливата ми ръка.

Може да се каже, че през последните седмици рисувах разположението на духа си също толкова внимателно, колкото и картините си. Както и че ако бях решила да се оголя така, както сърцето ми настояваше, образът ми щеше да е украсен с кръвожадни хищнически нокти и ръце, душащи безпощадно всички около мен. Щях да облея позлатените стени с кръв.

Трябваше обаче да имам търпение.

Търпение, повтарях си с всеки щрих, с всеки свой ход през изминалите седмици. Незабавното отмъщение щеше да помогне само и единствено на бушуващия ми гняв.

Макар че във всеки свой разговор с тях чувах как Илейн ридае, докато я вкарваха в Котела. Погледнех ли ги, виждах как Неста вдига пръст срещу краля на Хиберн, сякаш го бележеше, обещавайки му смърт. Подушех ли ги, ноздрите ми наново се изпълваха с острия мирис на кръв, докато Касиан лежеше ранен върху тъмните камъни на онзи замък от кости.

Четката се счупи между пръстите ми.

Строшила бях светлата й дръжка на две.

Изругах под носа си и надникнах първо към прозорците, после и към вратите. Това място гъмжеше от вечно наблюдаващи очи, затова не биваше да я изхвърлям в коша за боклук.

Запратих съзнанието си като мрежа около себе си, проверявайки за свидетели, за шпиони. Не намерих.

Вдигнах ръце пред себе си, хванала по едно парче от четката във всяка длан.

За миг си позволих да надзърна отвъд блясъка на татуировките, виещи се около ръката ми чак до лакътя. Белезите на истинското ми сърце. На истинската ми титла.

Велика господарка на Двора на нощта.

С мимолетна мисъл успях да възпламеня счупената четка.

Поглъщайки дърво, четка и боя, огънят дори не опари кожата ми.

Щом в ръцете ми остана само пепел, призовах вятър, който я помете от дланите ми, повличайки я през отворените прозорци.