Сара Маас: Двор от крила и разруха

Старата ми спалня бе заприличала на гробница.

Хванах с една ръка меките розови воали на тюлената си рокля и затворих вратата след себе си. Люсиен остана облегнат на отсрещната.

Тази на собствената му стая.

Несъмнено той се беше погрижил да живея срещу него. Несъмнено металното му око вечно наблюдаваше покоите ми дори докато спеше.

— Изненадан съм, че изглеждаш толкова спокойна, като се имат предвид заканите ти от Хиберн — рече вместо поздрав Люсиен.

Заканите да избия човешките кралици и краля на Хиберн, Юриан и Ианта заради онова, което сториха на сестрите ми. На приятелите ми.

— Сам каза, че Ианта си е имала причини да постъпи така. Колкото и да съм бясна, мога поне да я изслушам.

Не бях съобщила на Люсиен какво знаех за истинската й същност, защото това би наложило да му обясня, че Рис я бе изхвърлил от собствения си дом, за да защити себе си и членовете на двора си, и би повдигнало твърде много въпроси, би подкопало твърде много от старателно изтъканите лъжи, закрилящи него и двора му — моя двор.

Макар че се чудех дали след случилото се във Веларис имаше смисъл. Враговете ни знаеха за града, знаеха, че там царят доброта и мир. И при първа възможност понечиха да го унищожат.

Чувството за вина заради щурма над Веларис, след като Рис го бе разкрил на човешките кралици, щеше да преследва другаря ми до края на безсмъртните ни животи.

— Тя ще съчини история, която би ти харесала — предупреди ме Люсиен.

Аз свих рамене, тръгвайки по застлания с килим пуст коридор.

— Сама ще реша дали е истина, или не. Но ми се струва, че ти вече си решил да не й вярваш.

Той ме настигна и закрачи до мен.

— Въвлече две невинни жени в цялата тази каша.

— Стараела се е да защити съюза с Хиберн.

Люсиен ме хвана за лакътя и ме спря.

Позволих му, защото, ако се противопоставех, ако се ответреех, както бях сторила в гората преди месеци, или ако използвах някой илириански отбранителен трик, за да го просна на земята, щях да се издам.

— Лоша идея.

Впих поглед в едрата, смугла ръка, стиснала лакътя ми. После вдигнах очи към неговите — едното червеникавокафяво, другото от злато, бръмчащо тихо в кухината си.

— Къде я държи? — попита шепнешком Люсиен.

Веднага разбрах за кого говори.

— Не знам — поклатих глава. — Рисанд разполага със сто места, където би могъл да ги отведе, но се съмнявам да скрие в някое от тях Илейн, след като аз знам за тях.

— Кажи ми кои са. Дай ми списък.

— Припариш ли до територията му, мъртъв си.

— Оцелях, когато дойдох да търся теб.

— Тогава не знаеше, че съм му пленница. Позволи му да ме вземе.

Лъжи, лъжи, лъжи.

Но за моя изненада, съвестта не ме загложди. Люсиен освободи бавно лакътя ми.

— Трябва да я намеря.

— Та ти дори не познаваш Илейн. Връзката ви е просто физическа реакция, потискаща здравия ти разум.

— Това ли се случа на вас с Рис?

Кротък, опасен въпрос. Ала аз призовах страха в очите си, извлякох от паметта си спомени за Тъкачката, за Резбаря, за червея Миденгард, за да се пропие мирисът ми със стари ужаси.

— Не ми се говори за това — отвърнах с дрезгав, треперлив глас.

На централния етаж иззвъня часовник. Благодарих безмълвно на Майката и закрачих бързо.

— Ще закъснеем.

Люсиен само кимна, но усещах погледа му върху гърба си, вперен точно в гръбнака ми, докато слизах по стълбището. За да се срещна с Ианта.

И най-сетне да реша как да я разкъсам на парчета.

Върховната жрица изглеждаше точно както си я спомнях — и от онова, което Рис ми бе разкрил от миналото, и от собствените ми блянове да издера очите й със скритите си нокти, а после да изтръгна езика й и да разпоря гърлото й.

Гневът сякаш беше оживял в гърдите ми — ехтящ тътен, който ме приспиваше нощем и ме будеше сутрин. Пробвах да го укротя, когато влязох в трапезарията с Тамлин и Люсиен и стрелнах Ианта от другата страна на масата за вечеря.

Пак носеше светла качулка и сребърна диадема, инкрустирана с прозрачен син камък.

Като Сифон — мигом ми напомни за магическите камъни на Азриел и Касиан. И се запитах дали и нейният, подобно на тези на илирианските воини, не й помагаше да овладее някоя буйна магическа дарба, превръщайки я в нещо контролируемо, смъртоносно. Никога не се явяваше без него, но пък и не я бях виждала да призовава сила, по-голяма от възпламеняването на кълбо елфическа светлина в стая.

Върховната жрица сведе тюркоазени очи към масата от тъмно дърво и качулката засенчи съвършеното й лице.