Сара Маас - Двор от крила и разруха

Чудех се дали би казал същото нещо за мен, ако узнаеше какво бях всъщност.

— Нямахме избор. Никакъв. Оставаше ни или да обявим война на Двора на Нощта и Хиберн, или да се съюзим с Хиберн, да ги пуснем да вършеят, а сетне да използваме съюза ни в наша полза.

— Какво искаш да кажеш? — поинтересувах се шепнешком.

Люсиен обаче осъзна какво бе изрекъл и се постара да оправи положението.

— Имаме врагове във всеки двор. Съюзничеството с Хиберн ще ги накара да се замислят, преди да ни посегнат.

Лъжец. Обучен, хитроумен лъжец.

Въздъхнах тежко, сънливо.

— Въпреки че са ни съюзници — измърморих, — пак ги мразя.

Той изсумтя в мрака.

— Аз също.

— Ставайте.

Ослепителна светлина прониза палатката и аз изсъсках.

Люсиен заглуши заповедта с ръмжене, надигайки се рязко върху шалтето си.

— Излез! — нареди на Юриан, който ни огледа, подсмихна се и си тръгна.

По някое време през нощта се бях изтърколила върху шалтето на Люсиен, забравила всякакви кроежи за сметка на един първичен стремеж — към топлина. Не се и съмнявах, че Юриан ще скъта картинката в съзнанието си, за да я сервира на Тамлин, когато се върнехме: бяхме спали в една палатка и на сутринта ни беше мернал в много уютна поза.

Измих се в близкото поточе, болезнено скована от спането на земята, било то върху шалте, или не.

Като приключих, Брана чакаше край поточето и ме поздрави със студена, тъничка усмивка.

— И аз бих избрала сина на Берон.

Изгледах принцесата изпод свъсени вежди.

Тя сви рамене и усмивката й се разшири.

— Мъжете от Двора на Есента имат огнена кръв. И им личи в леглото.

— Предполагам, че го знаеш от личен опит?

Тя се изкиска.

— Защо според теб се забавлявах толкова по време на Войната?

Дори не понечих да прикрия отвращението си.

Един час по-късно, по пътя към пролуката в стената, Люсиен ме хвана да го зяпам странно, докато думите й се превъртаха в главата ми за десети път.

— Какво? — попита ме той.

Поклатих глава, нареждайки си да не си представям Илейн, подложена на този… огън.

— Нищо — отвърнах, а пред нас Юриан изруга.

Острият му крясък накара и двама ни да ускорим крачка, а като чухме стона на меч, изваден от ножница, се втурнахме напред. Листа и клони забрулиха лицето ми, но само след миг се озовахме до стената и невидимата, ужасяваща бариера забуча, запулсира в главата ми.

А през дупката в нея ни гледаха Децата на благословените.

Брана и Дагдан изглеждаха така, сякаш току-що са намерили втора закуска.

Юриан беше извадил меча си, а облещените погледи на двете момичета и момчето сновяха уплашено между него и останалите. Като забелязаха и нас, и най-вече Люсиен със свирепата му красота, очите им се изцъклиха още повече.

Младежите паднаха на колене.

— Господари и господарки — подхванаха умолително. Сребърните им украшения блещукаха на слънчевата светлина, процеждаща се през короните на дърветата. — Намирате ни по време на път.

Принцът и принцесата се усмихнаха толкова широко, че зърнах всичките им възбели зъби.

Юриан май за пръв път се поколеба, преди да се намеси гневно:

— Каква работа имате тук?

Тъмнокосото момиче най-отпред беше прелестно, меднозлатистата му кожа руменееше, като вдигна глава.

— Идваме да живеем в земите на безсмъртните, това е нашият дар.

Юриан стрелна хладен, каменен поглед към Люсиен.

— Вярно ли е това?

Люсиен го изгледа ненавистно.

— Не приемаме дарове от човеците. Най-малко от деца.

Нищо че тримата изглеждаха само с броени години по-малки от мен самата.

— Защо не минете през стената — подкани ги мило Брана. — Ще се… позабавляваме.

Очите й поглъщаха жадно тъмнокосото момче и другото момиче, онова с червеникавокестенявата коса и остро изсеченото, но интересно лице. Установявайки колко похотливо се усмихва Дагдан на красивото момиче, проумях, че вече си бе набелязал него.

Изскочих пред всички и казах на тримата простосмъртни:

— Махайте се оттук. Връщайте се в селото си, при семействата си. Прекрачите ли тази стена, ще умрете.

Те се стреснаха и станаха на крака с обтегнати от ужас и страхопочитание лица.

— Идваме да живеем в мир.

— Тук не съществува подобно нещо. Вашата раса е обречена на смърт в земите ни.

Погледите им се плъзнаха към безсмъртните зад мен. Тъмнокосото момиче се изчерви от вторачения поглед на Дагдан, виждайки само красотата му на Върховен елф, но не и хищника зад нея.