Сара Маас - Двор от крила и разруха

Гората си беше същата. Юриан още клечеше край огъня с каменно, умислено изражение на лице и разбуждаше тлеещите въглени с пръчка. Стражите пък — и двамата пребледняха, когато Люсиен тръгна към тях. Проследих погледите им към дърветата зад Юриан.

От принца и принцесата нямаше и следа.

Кръвта…

Меден мирис, да. Ала примесен с пръст и гръбначен мозък, и… гнило месо. Мирис на тленност.

Хукнах към дърветата и гъстия храсталак край тях.

— Закъсняхте — обади се Юриан, докато минавах покрай него, след което продължи да ръчка въглените. — Свърши се преди два часа.

Люсиен още тичаше подире ми, когато скочих в трънака, който мигновено раздра ръцете ми.

Хибернските командири не си бяха направили труда да почистят след себе си.

Ако съдех по останките от трите тела, чиито съдрани светли роби осейваха малката горска полянка като пепел, Дагдан и Брана явно бяха заглушили писъците им с някакъв щит.

Люсиен изруга.

— Снощи са минали през стената. Да ги изловят.

Часовете преднина не значеха нищо — принцът и принцесата бяха надарени с бързината на безсмъртни елфи. Трите Деца на благословените сигурно се бяха уморили от тичане и бяха спрели да пренощуват някъде.

Кръвта вече засъхваше по тревата, по дънерите на околните дървета.

Хибернският тип мъчения не се славеше с особена изобретателност: Клер, златната кралица, а сега и тези тримата… Сходно обезобразяване и изтезания.

Развързах пелерината си и деликатно я разстлах върху по-големите останки от децата: торса на момчето, изподран и безкръвен. Лицето му още беше изопнато от агония.

Пламъци загряха пръстите ми, сякаш в молба да ги изгоря, да ги почета поне с такова погребение. Но…

— Според теб за удоволствие ли са го направили, или за да ни завещаят послание?

Люсиен загърна със своята пелерина останките от двете момичета. По-сериозно изражение не бях съзирала върху лицето му.

— Смятам, че са свикнали да им се отказва. Бих го нарекъл пристъп на ярост.

Затворих очи, мъчейки се да укротя стомаха си, който се бунтуваше.

— Не си виновна ти — добави Люсиен. — Можело е да ги убият в земите на смъртните, но са ги довлекли тук, за да демонстрират мощта си.

Имаше право. Децата на благословените щяха да загинат и без моята намеса.

— Чувстват се застрашени — замислих се на глас. — И нараненото достойнство ги измъчва жестоко. — Побутнах с ботуш наквасената в кръв трева. — Ще ги погребем ли?

Люсиен премисли въпроса ми.

— Така ще им покажем, че сме готови да чистим след тях.

Огледах поляната отново. Пресметнах наум всичко, заложено на карта.

— Тогава ще им изпратим друг вид послание.

Тамлин кръстосваше пред камината в кабинета си и всяко негово завъртане на пета беше остро като бръснач.

— Те са ни съюзници — изръмжа на двама ни с Люсиен, докато седяхме в креслата от срещуположните страни на камината.

— Те са чудовища — поправих го аз. — Разкъсаха на парчета три невинни човешки същества.

— И трябваше да оставите въпроса на мен. — Тамлин въздъхна пресекливо. — Не да отмъщавате като деца. — Той хвърли гневен поглед на Люсиен. — Очаквах повече от теб.

— Но не и от мен? — попитах тихо.

Зелените очи на Тамлин бяха като замръзнал нефрит.

— Ти имаш лична връзка с жертвите. За разлика от него.

— Точно този начин на мислене — озъбих му се аз, вкопчвайки пръсти в страничните облегалки на креслото си — е довел дотам, че стената да се превърне в единственото средство двата ни народа да съществуват в съседство и елфите да не се трогват от подобни убийства. — Знаех, че стражите отвън ни чуваха. Знаех, че всеки случаен минувач можеше да ни чуе. — Загубата на всеки живот и от двете страни на стената е лична връзка. Или теб те е грижа само за Върховните елфи?

Тамлин ме гледаше смаяно. След секунда изръмжа на Люсиен:

— Ти напусни. Ще се занимавам с теб по-късно.

— Не му говори така — изсъсках, скачайки на крака.

— С последното си изпълнение застрашихте съюза ни…

— Хубаво. Да горят в ада! — изкрещях.

Люсиен изтръпна.

— Изпратила си Боге след тях! — изрева Тамлин.

Дори не мигнах. И разбрах, че стражите са чули по стреснатото покашляне пред вратата и звуците на приглушен ужас.

Постарах се да чуят и следващите ми думи.

— Изтезавали са онези човешки деца, накарали са ги да страдат. Реших, че Боге е едно от малкото същества на света, способно да им върне услугата.