Сара Маас - Двор от крила и разруха

Познавам те и знам, че няма смисъл да ти казвам да внимаваш или да се прибереш. Но те искам дома. Скоро. И искам да го видя мъртъв, задето ти е посегнал.

Колкото и земя да ни разделяше, гневът му разтърси връзката ни.

Отвърнах му със сух, успокоителен тон:

Всъщност магията му ми посегна, не той.

Водата във ваната ми вече изстиваше, когато получих отговора му.

Радвам се, че гледаш на нещата с чувство за хумор. Аз не мога.

Изпратих му оплезения си образ.

Вече се бях облякла, когато отговорът му дойде.

И той като моя беше безсловесен, само образ. И той като моя включваше езика на Рисанд.

Но неговият правеше друго.

На следващия ден умишлено излязох да пояздя. И то точно когато Брон и Харт бяха на смяна, за да ги помоля да ме придружат.

Двамата не говореха много, но долавях погледите им при всяка моя болезнена гримаса, докато яздехме по отъпканите пътеки на пролетната гора. Усещах как оглеждат драскотината по лицето ми, синините под дрехите ми, заради които стенех през зъби от време на време. Все още неизлекувани за моя изненада, но пък и в полза на плана ми.

На вчерашната вечеря Тамлин ми поиска прошка — и аз му я дадох. Люсиен обаче не му продума цяла вечер.

Юриан и хибернските командири не останаха особено доволни, като им обясних тихо, че ще трябва да отложим пътуването до стената заради нараняванията ми. Тамлин не посмя да ги изпрати без мен, да ми отнеме този дълг. Не и взирайки се в лилавите петна по тялото ми, съзнавайки, че ако бях човек, нямаше да съм сред живите.

А след като запратихме невидимата кръвожадност на Боге след тях, принцът и принцесата биха отбой. Засега. Въпреки това държах щитовете си вдигнати — около себе си и около другите, само че този напън ми причиняваше постоянно главоболие, заради което всичките ми останали магически сили слабееха. Отлагането на работата ми по границата не ме облекчаваше особено, напротив, увеличаваше напрежението, защото бях изпратила силата си към стената.

Поканих Ианта в къщата с дискретната молба за утешителното й присъствие. Тя пристигна осведомена за подробностите около случката в кабинета, макар че пропусна да спомене, че Тамлин й е признал вината си, искайки опрощение от Майката, Котела и незнайно кого още. Същата вечер се разбъбрих за своята собствена прошка към нея и най-показно се престорих, че оценявам добронамерените й съвети, разправяйки на придворните и всички останали около пълната ни маса какъв късмет е, че именно Тамлин и Ианта бранят земите ни.

Откровен казано, не знам как никой не разкри намеренията ми.

Как никой от тях не прозря в думите ми не странно съвпадение, а предизвикателство. Заплаха.

Последният кротък тласък.

Особено след като седем наги проникнаха в двора на имението малко след полунощ.

Избиха ги още преди да достигнат къщата — нападение, възпрепятствано от предупредително видение, което Котелът изпрати не в чия да е глава, а точно в тази на Ианта.

Суматохата и писъците събудиха цялото имение. Аз останах в стаята си, охранявана от стражи под прозорците и пред вратата ми. Тамлин, оплискан в кръв и задъхан, дойде лично да ме успокои, че врагът е преборен. Намерили ключовете за портата у нагите, а стражът, който ги бил загубил, щял да получи наказанието си още на сутринта. Цялата атака била едно недоразумение, последна демонстрация на сила от племе, отказало да слезе от сцената след управлението на Амаранта.

Ианта беше избавила всички ни.

На сутринта се събрахме пред казармата. Лицето на Люсиен беше пребледняло и изпито, под изцъклените му очи тъмнееха петна. Снощи не се беше прибрал в стаята си.

Хибернските командири и Юриан стояха мълчаливо до мен, докато Тамлин крачеше пред стража, вързан между два стълба.

— Поверих ти отбраната на имението си и хората в него — рече Тамлин на треперещия войник, гол от кръста нагоре. — И сякаш не е достатъчно, че снощи те намериха заспал на поста ти, но и точно твоите ключове изчезнаха преди време. — Той изръмжа тихо: — Отричаш ли обвиненията ми?

— Аз… аз никога не спя на поста си. За пръв път ми се случва. Сигурно съм задрямал само за минута-две — запелтечи стражът и въжетата простенаха под напъна му.

— Застраши живота на всички в имението.

А това нямаше как да остане безнаказано. Не и в присъствието на хибернските командири, които непрестанно се озъртаха за слабости.

Тамлин вдигна ръка. Брон дойде с каменно лице и му подаде камшик.