С Кинкейд - Създадена да убива

Усетих бучене в ушите. Почувствах се замаяна, неспособна да се концентрирам върху това, което казваше Тирус.

— Благодаря ти за честността — рече той. — Искаш ли да те приспят сега?

— Сама ще отида към смъртта си.

— Разбирам.

Лицето на Тирус изразяваше уважение. Хвана я за раменете и я целуна по челото.

— Благодаря ти, бабо, за всичко, на което ме научи.

След това Сигна вирна брадичка и хвърли последен поглед на Хелиосферата — към изпадналите в безсъзнание изчадия, към тълпата от неумолими нейни врагове, към мен, която възнамеряваше да обрече на смърт, пред която сега самата тя щеше да се изправи.

— Виждам, че ти наистина си най-лукавият Домитриан, Тирус — рече тя, произнасяйки последните си думи, което беше нейно право. — През тези последни седмици аз сериозно вярвах, че работим заедно, че може би ти ще си наследникът, застанал до мен, който ще създаде една по-велика империя. Вместо това ти си замислял смъртта ми. Горко на всички ви, защото сега сте управлявани от най-хитрия злодей. В зората на неговото царуване това най-свещено място е осеяно с жертви на неговото предателство. Така и подобава на най-вероломния от потомците ми. Сами сте виновни за съдбата си. — Гласът ѝ премина в шепот. — Както и аз за своята.

Тялото ѝ трепереше толкова силно, че виждах това през великолепната ѝ церемониална рокля и инжекцията с приспивателното за малко да падне от ръката ѝ, когато един доктор Нан Домитриан пристъпи напред и ѝ я предложи върху възглавница. Тя я прибра в джоба си, изпъчи рамене и се отправи към кристалния саркофаг, легна в него и се изпъна, когато кристалният му капак се затвори над нея.

Видяхме как саркофагът със Сигна се отдели от Хелиосферата и се изстреля в мрака на път за най-ярката звезда в слънчевата система. Ако стигнеше тази звезда и изгореше, това щеше да е добър знак за царуването на император Тирус фон Домитриан. Ако преди това бъдеше разрушен от гравитационните сили на системата, тогава щяха да бъдат разпространени лъжи, че е достигнала звездата.

Виеше ми се свят, цялата ми увереност за предстоящата ми смърт ме напусна. Думите на Сигна продължаваха да звучат в ушите ми, изпълвайки ме със съмнения, защото отчаяно исках да им повярвам. Исках да повярвам, че единият от двамата души, които обичах в тази Вселена, не е убил другия.

Но ако тя ги беше казала, само за да получи приспивателното, ако беше излъгала…

Веднъж Тирус ми беше казал че една приемлива лъжа лесно се приема за истина. Ако това бе лъжа, то тя беше толкова желана. Отчаяно исках да ѝ повярвам.

Тирус слезе от подиума, ослепителен като самото слънце с ореола около косата си според хелионистката церемониална мода и с блестящите си златни церемониални одежди. Но това лице, което можеше да изглежда така безмилостно, сега имаше някаква мекота и нужда, когато попита:

— Немезида, чу ли я какво каза?

Погледнах го много предпазливо, изпълнена със задушаваща ме несигурност.

— Как бих могла да пропусна?

— Направих това заради теб. Всичко беше заради теб. Може да имам цялата Вселена и пак ще се чувствам така, като че ли съм изгубил всичко, ако ти не си до мен. Аз съм лудо влюбен в теб и се моля на всички звезди ти да продължаваш да изпитваш нещо към мен.

— Закълни се… закълни се пред мен, че не си причинил смъртта на Сидония — казах, заеквайки.

Той притисна ръце до сърцето си.

— Немезида, кълна ти се. Не съм го направил.

И все пак продължавах да се колебая. Лицето на Сидония се яви пред очите ми, умолявайки ме да бъда предпазлива. Ала след него бързо се появи изкушението да се изправя, да взема ръката на Тирус. Той беше всичко, което продължавах да искам, но не можех да я опозоря…

Сидония обаче искаше да съм щастлива.

Преглътнах мъчително, осъзнала това. Спомних си възторга ѝ, когато ѝ разкрих чувствата си, когато ѝ признах, че съм намерила любовта.

— Ако някога разбера, че това не е вярно — предупредих го тихо, — ще бъда безмилостна.

Той се усмихна.

— Не бих и очаквал нещо друго от теб, любов моя. А сега хвани ръката ми.

Ако той беше нейният убиец, щях да имам цял един живот, за да го разбера. Можех да отмъстя за нея и утре, ако научех, че го е направил. Можех да отмъстя за нея и след десет години, ако след десет години разберях, но преди това щях да съм имала десет хубави години. Винаги щях да скърбя за Сидония, но веднъж бях превъзмогнала тази загуба и можех отново да я преживея.

Вдигнах очи към новия император, към тази фигура, която блестеше като слънце, застанала високо над мен, предлагаща ми един от златните си лъчи да се окъпя във великолепието му. Но това не беше просто императорът, а Тирус, младият мъж, който заговорничат заедно с мен, който ми се довери, обясни ми какво е мълнията и ме целуна…