Кристофър Прийст - Престиж

Докато се опитвах да се освободя, по-голямото от момчетата каза жаловито:

— Къде е мама? Беше тук! Беше тук!

— Този човек е шарлатанин, лъжец и измамник! — крещях.

По това време се намирах почти на вратата и ме извличаха заднешком от стаята. Забелязах, че младата жена забързано отива до прозореца, за да спусне завесата. С огромно усилие успях да се измъкна временно от лапите на нападателя си и се хвърлих през помещението към нея. Хванах я за раменете и я изблъсках грубо встрани. Тя се просна на голите дъски.

— Той не може да говори с мъртвите! — извиках. — Майка ви изобщо не е тук!

В стаята цареше пълен хаос.

— Задръж го там! — разнесе се гласът на Анджиър над врявата.

Асистентът му ме сграбчи за втори път и ме завъртя така, че да се окажа с лице към присъстващите. Младата жена все още се намираше на пода, където бе паднала, и се взираше в мен с изкривено от злоба изражение. Анджиър, застанал прав до масата, очевидно запазваше спокойствие. Гледаше право в мен.

— Познавам ви, сър — каза той. — Дори ми е известно проклетото ви име. Отсега нататък ще следя кариерата ви с особено внимание. — След което се обърна към асистента си: — Разкарай го оттук!

Секунди по-късно лежах проснат на улицата. Събрах цялото останало ми достойнство и без да обръщам внимание на недоумяващите погледи на минувачите, пооправих дрехите си и бързо се отдалечих.

В продължение на няколко дни след това ме поддържаше мисълта, че каузата ми е справедлива, че Анджиър е взел пари с измама, а уменията на сценичния илюзионист са били употребени с непочтена цел. А след това, както се очаква, ме налегнаха съмнения.

Утехата, която клиентите на Анджиър получаваха от сеансите му, изглеждаше достатъчно истинска, независимо на какво се дължеше. Спомних си лицата на онези деца, които в продължение на няколко минути бяха повярвали, че майка им изпраща утешителни съобщения от отвъдното. Бях видял невинните им изражения, техните усмивки, щастливите погледи, които си разменяха.

Нима всичко това се различаваше от приятното объркване, което фокусникът предизвиква сред своята публика в театралната зала? И нима не беше нещо повече? Да искаш да ти платят за нещо подобно по-различно ли беше от това да искаш да ти платят за представлението в театралната зала?

Изпълнен с разкаяние, размишлявах мрачно по въпроса почти цял месец, докато усещането за вина не се задълбочи дотам, че просто трябваше да направя нещо. Написах изпълнена с угризения на съвестта бележка, адресирана до Анджиър, като го молех да ми прости и поднасях безусловните си извинения.

Отговорът му бе незабавен. Върна бележката ми, накъсана на парчета, придружена от друга бележка, в която саркастично ме подканяше да възстановя целостта на хартията със собствената си, превъзхождаща неговата, магия.

Две вечери по-късно, докато изнасях представление в „Луишъм Емпайър“, той се изправи от предния ред пред авансцената и извика така, че всички да го чуят:

— Асистентката му е скрита зад завесата в лявата част на шкафа!

Което, разбира се, беше самата истина. Вместо да дам знак да спуснат голямата завеса и да се откажа от номера, нямах друг избор, освен да продължа, да предизвикам появата на асистентката си с театрален жест и да се оттегля оклюмало под велите сконфузени аплодисменти. В средата на първия ред пред авансцената като липсващ зъб зееше едно празно място.

По този начин започна враждата, която продължи през годините.

В своя защита мога да изтъкна единствено младостта си и липсата на опит, предизвикали започването й, зле насоченото професионално усърдие и липсата на житейски опит. Анджиър трябва да поеме част от вината; извинението ми, макар и закъсняло, бе искрено, а отхвърлянето му — злонамерено. Но от друга страна и Анджиър по онова време бе млад човек. Трудно ми е да си припомням пак онези времена, защото враждата помежду ни се проточи толкова дълго и прие толкова различни форми.

Ако в самото начало извърших едновременно зло и добро, то Анджиър трябва да поеме отговорността, че позволи на враждата да се разпали. Нерядко, идвайки ми до гуша от всичко, бях правил опити да продължа с живота и кариерата си, само за да открия, че за пореден път се оказвам жертва на нова атака. Анджиър често изнамираше начини да саботира фокусническия ми реквизит така, че номерът, който се опитвах да изпълня на сцената, неусетно поемаше в грешната посока. Една вечер водата, която превръщах в червено вино, си остана вода; в друга — низът от знамена, които вадех от дъното на цилиндрична шапка, се появи под формата на обикновена връв; в трети случай красивата асистентка, от която се очакваше да се издигне във въздуха съгласно законите на левитацията, си остана неподвижна и като залепнала на леглото.