Кристофър Прийст - Престиж

В онези дни илюзионистите, занимаващи се със спиритизъм, често поместваха реклами за услугите си във вестниците и месечниците и някои от подвизите им се радваха на широки обсъждания. Спиритизмът се представяше пред населението като по-вълнуващ, мощен и действен вид магия в сравнение с онази на сцената. При това положение щом човек е достатъчно умел, че да накара някоя млада дама да изпадне в транс и да издигне тялото й във въздуха, защо тогава тези умения не бъдат насочени в полезна посока за общуване с наскоро починалите? Защо не наистина?

Името на Рупърт Анджиър вече ми беше познато. С адрес някъде в Северен Лондон, той често пишеше категорични и многословни писма в колоните с мнения на читатели на две-три специализирани издания за илюзионисти. Целта му неизменно беше да сипе жлъч върху хората, наричани от него „върхушката“ на по-старите фокусници, които, с потайните си методи и благовъзпитани традиции са се превърнали в досадни реликви на една отминала епоха. Въпреки че в работата си следвах тези традиции, не си позволявах да се поддам на различните провокации на Анджиър за разлика от разгорещените реакции на някои илюзионисти, които познавах.

Една от теориите му, просто като типичен за него пример, беше, че ако фокусниците са толкова умели, колкото твърдят, че са, едва ли биха имали против да изпълняват илюзиите си „в кръга“. Тоест, илюзионистът да бъде заобиколен от всички страни от публиката и да бъде принуден да изпълнява номера, които не зависят от изключващия публиката ефект на авансцената. Един от изтъкнатите ми колеги, отговаряйки, внимателно му посочи разбиращия се от само себе си факт, че без значение колко добре е подготвен илюзионистът, винаги част от публиката ще отгатне тайната на номера. На това Анджиър отговори с насмешка. Първо, каза той, магическият ефект ще се усили, ако илюзията бъде наблюдавана от всички ъгли. Второ, ако не се вижда от всички страни и ако част от публиката прозре тайната му, не би имало значение ! Не е толкова важно, че пет човека ще видят тайната, ако петстотин други останат поразени.

Подобни теории на практика звучаха като ерес за мнозинството професионалисти не защото смятаха тайните си за ненарушими (както очевидно намекваше Анджиър), но защото отношението на Анджиър към илюзията беше радикално и не зачиташе традиции, които бяха издържали изпитанието на времето.

Следователно Рупърт Анджиър си създаваше име, макар и не точно по начина, по който бе планирал. Една забележка, която често чувах, бе престорената изненада от това, че Анджиър рядко или почти никога не изнасяше представления на сцената. Как биха могли колегите му тогава да се възхитят на неговите без съмнение блестящи и иновативни илюзии?

Както казах, не се намесвах и не се интересувах особено от него. Съдбата обаче скоро щеше да се намеси.

Случи се така, че една от сестрите на баща ми, живееща в Лондон, наскоро бе овдовяла и в скръбта си бе решила да се консултира със спиритист. В съответствие с това бе уредила провеждането на сеанс в дома си. Научих за намеренията й от едно от редовните писма на майка ми под формата на любопитна клюка, но професионалното ми любопитство веднага се пробуди. Незабавно се свързах с леля си, поднесох закъснелите си съболезнования за загубата на нейния съпруг и предложих доброволно своите услуги в търсенето й на утеха.

Когато денят настъпи, имах късмета предварително да бъда поканен от леля си за обяд, защото спиритистът пристигна в дома й поне час преди определеното време. Това хвърли домакинството в немалко объркване. Прецених, че е част от замисъла му, за да може да извърши някои предварителни приготовления в помещението, където ще се проведе сеансът. Заедно с младите си асистенти, мъж и жена, затъмниха прозорците с черни завеси, преместиха ненужните мебели настрани и внесоха свои, които носеха за случая, навиха килима, за да открият дъските на пода, и поставиха дървен шкаф, чийто размери и външен вид бяха достатъчни, за да се убедя, че ще бъде изпълнена обикновена сценична магия. Оставах по-назад дискретно, но без да изпускам нищо, докато те правеха своята подготовка. Не желаех по никакъв начин да привличам интереса на спиритиста, защото ако беше нащрек, можеше да ме разпознае. Предната седмица едно от представленията ми бе предизвикало един-два ласкави отзива в пресата.

Самият спиритист беше млад мъж приблизително на моята възраст, със стройно тяло, тъмнокос, с тясно чело. Имаше предпазлив вид — почти като преживно животно, прекарващо поредния си ден на полето. Извършваше бързи, прецизни движения с ръце, сигурен признак, че пред себе си виждах отдавна практикуващ илюзионист. Младата жена, работеща с него, беше със слабо, гъвкаво телосложение (поради физиката й допуснах, погрешно, както се оказа, че участва в триковете) и доста привлекателно лице. Носеше тъмни, скромни дрехи и почти не проговаряше. Другият му асистент, грубоват младеж, едва навлизащ в зрялата си възраст, имаше гъст рус перчем и нахална физиономия, подхвърляше заядливи забележки и не спираше да се оплаква, докато влачеше тежкия реквизит.