Кристофър Прийст - Престиж

Въпреки всичко това обаче разговорът засегна две теми, които са до голяма степен интересни.

Първата бе във връзка с разяснението му защо не ме бе избрал за доброволец от публиката. Каза, че едва не ме е повикал още на откриването, защото пръв бях скочил на крака, но нещо го накарало да размисли. А така също и че когато ме забелязал на последвалите представления, осъзнал, че със сигурност съм колега илюзионист (как радостно подскочи сърцето ми от подобно признание!), и следователно предпазливостта го заставила да не допусне да стана част от номера. Нямал представа, и наистина нямаше начин да бъде напълно сигурен, че не изпитвам подмолни намерения. Много фокусници, особено прохождащите, не се свенят и опитват да си присвояват идеи от своите по-утвърдени колеги, така че напълно разбирах предпазливостта на мистър Андерсън. Независимо от това той поднесе извиненията си за проявеното недоверие.

Вторият въпрос произтичаше от първия. Беше разбрал, че вероятно сега правя първите си стъпки в кариерата. С тези намерения бе така добър да напише препоръчително писмо, с което да се представя в „Сейнт Джордж Хол“ в Лондон, където щях да получа възможност да се запозная със самия Невил Маскълин.

Някъде по това време вълнението ме надви напълно и споменът за младежките ми словоизлияния става прекалено болезнен.

Около шест месеца след забележителната ми среща с мистър Андерсън наистина се осмелих да се представя на мистър Маскълин в Лондон и може да се каже, че чак тогава започна истинската ми кариера на професионален фокусник. Това в общи линии е историята за запознанството ми с мистър Андерсън, а посредством него — и с мистър Маскълин. Не възнамерявам да се спирам по-подробно върху всички тези или каквито и да е други стъпки, които предприех, докато усъвършенствах майсторството си и развивах свое успешно сценично шоу, като само ще подчертая факта, че притежават допирна точка с основната тема на този разказ. Имаше продължителен период, по време на който учех занаята посредством заниманията си с него и до голяма степен — като не се занимавах с него по начина, по който възнамерявах. Тези времена от живота ми не ме вълнуват особено.

В именно тази моя среща с мистър Андерсън има една важна уговорка. Той и мистър Маскълин са единствените утвърдени илюзионисти, които познавам отпреди моят Договор да придобие настоящата си форма, следователно те са единствените мои колеги, посветени в тайната на моя номер. Мистър Андерсън, със съжаление трябва да отбележа, вече е покойник, но семейство Маскълин, в това число мистър Невил Маскълин, все още работят активно в света на магията. Зная, че мога да се доверя на мълчанието им; в действителност се налага да им имам доверие. Фактът, че понякога тайните ми са били изложени на опасност, не е отговорност, която съм готов да оставя на прага на мистър Маскълин. В никакъв случай — защото виновникът ми е добре познат.

Сега ще се върна към главната насока на този разказ, което и възнамерявах да сторя, преди да прекъсна.

Мълвата твърди, че преди доста години един илюзионист (вярвам, името му е мистър Дейвид Девант) е казал: „Илюзионистите опазват ревностно тайните си не защото тайните са големи и важни, а защото са прекалено малки и обикновени. Прекрасният ефект, създаден на сцената, често е в резултат на толкова абсурдна тайна, че фокусникът се срамува да признае как го предизвиква.“

Ето кое, накратко казано, е парадоксът на сценичния илюзионист.

Фактът, че номерът се „разваля“, ако тайната му бъде разкрита, е разбираем за широк кръг от хора не само сред илюзионистите, но и сред самата публика. Голяма част от хората се наслаждават на мистерията, която създава представлението, и не желаят да я развалят, колкото и да са любопитни за онова, на което са станали свидетели.

Естествено е илюзионистът да се старае да опази тайните си, за да продължи да си изкарва прехраната с тях, което всички разбират. Само че по този начин той се превръща в жертва на собствената си потайност. Колкото по-дълго време остане номерът в репертоара му и колкото по-често има успех, а оттам и колкото по-голям е броят на хората, които е заблудил с него, толкова по-важна му се струва задачата да запази тайната.

Ефектът се разраства. Номерът бива видян от все по-многобройна публика, други илюзионисти го копират и променят, самият фокусник му позволява да се развива по естествен път, така че представянето му се променя през годините, като усложнява и прави обяснението му невъзможно. През всичкото това време тайната си остава. Но също така остава малка и тривиална, и понеже ефектът нараства, тривиалността още по-заплашително надвисва над реномето му. Потайността се превръща в мания.