Кристофър Прийст - Престиж

Допускам, че не съществува някаква по-специална причина, която би ми попречила да продължа направо с това?

Или трябва да го сторя сега, или трябва да си оставя бележка, която по-късно да ми напомни. Разменяй ме така по-често!

1. В никакъв случай не бива да изпускам от разказа:

2. Начинът, по който открих какво прави Анджиър и как постъпих аз.

3. Олив Уенскъм (не по моя вина, NB).

4. Ами Сара? Децата?

Договорът покрива и тези теми, нали? Поне аз така го тълкувам. Ако е така, или трябва да пропусна много, или да добавя още доста.

С изненада откривам колко много съм изписал до този момент.

Когато бях на шестнайсет години, през 1872 година, Джон Хенри Андерсън пристигна в Хейстингс със своето Пътуващо магическо представление и прекара цяла седмица в театър „Гейъти“ на Куинс Роуд. Посещавах представлението му всяка вечер, като си купувах билет толкова по-близо до сцената, колкото можех да си позволя. За мен беше немислимо да пропусна дори едно-единствено негово шоу. По онова време той бе не само водещ сценичен илюзионист със собствено представление, не само се славеше като изобретател на многобройни главозамайващи номера, но му се носеше и славата на човек, който подпомага и окуражава прохождащи фокусници.

Всяка вечер мистър Андерсън изпълняваше един определен трик, станал известен в света на илюзионизма като МОДЕРНАТА ИЛЮЗИЯ С ШКАФ. По време на изпълнението му канеше на сцената малка комисия от доброволци от публиката. Тези мъже (винаги бяха мъже) му помагаха да изнесе на сцената висок дървен шкаф на колелца, които го издигаха над сцената достатъчно, за да не остане място за съмнение, че никой не би могъл да влезе в него през отвор на дъното. После подканваше комисията да огледа внимателно шкафа отвътре и отвън, за да се увери, че е празен, да го обърнат от всички страни, за да види и публиката същото, дори някой от групата да влезе вътре за момент, за да се докаже, че във вътрешността му не би могъл да се крие друг човек. След това заедно затваряха вратичката на шкафа и го заключваха с тежки катинари. Докато комисията все още се намираше на сцената, мистър Андерсън още веднъж завърташе шкафа, за да покаже на публиката, че е здраво заключен, след което с бързи движения сваляше катинарите, разтваряше рязко вратичката… и от него излизаше красива млада асистентка, носеща бухнала рокля и голяма шапка.

Всяка вечер, когато мистър Андерсън избираше доброволци от публиката, се изправях, нетърпелив да ме изберат, и всяка вечер той ме подминаваше. Колко силно исках само да ме посочат! Исках да разбера какво е да си на сцената, под светлините, пред публиката. Исках да бъда съвсем близо до мистър Андерсън, докато изпълняваше своята илюзия. И определено ми се искаше да хвърля един по-задълбочен поглед върху изработката на шкафа. Разбира се, знаех каква е тайната на МОДЕРНИЯ ШКАФ, защото вече бях научил или разгадал механиката на всички съвременни сценични илюзии, но да видя отблизо реквизита на един от най-добрите фокусници по онова време щеше да ми предостави златна възможност да го проуча. Тайната на точно тази илюзия е в направата на шкафа. Уви, такъв шанс не ми се откри.

След последното шоу от краткото му турне в града, събрах кураж и отидох при задната врата за сцената с намерението да причакам мистър Андерсън, когато излиза от театъра. Не бях чакал повече от минута и портиерът излезе от малката си стаичка, за да говори с мен, като наведе леко глава настрани и с известно любопитство ми каза:

— Извинете ме, сър, но получих инструкции от мистър Андерсън, ако се появите на този вход, да ви поканя при него в гримьорната.

Излишно е да казвам, че бях изумен!

— Сигурни ли сте, че е имал предвид мен? — попитах аз.

— Да, сър, напълно.

Все така озадачен, но изключително доволен и развълнуван, последвах упътванията на портиера през тесните коридори и стълбища и скоро открих гримьорната на звездата. Вътре…

Вътре последва кратък и вълнуващ разговор с мистър Андерсън. Не ми се иска да го повтарям тук, отчасти защото беше прекалено отдавна и без съмнение съм забравил доста подробности, но и отчасти защото едва наскоро успях да преодолея срама от младежкия си ентусиазъм. Седмицата, прекарана по предните редове на представленията му, ме бе убедила, че е блестящ изпълнител с дар слово и сценичен талант, безпогрешен във всяка една от своите илюзии. Срещата с него едва ли не ме остави онемял от вълнение, но когато най-сетне успях да си отворя устата, открих, че от нея се излива поток от похвали и ентусиазъм.