Кристофър Прийст - Престиж

На дванайсетгодишна възраст прекъснаха обучението ми в училището, за да стана чирак и да изучавам занаята на майстор на каруци в работилницата на баща си. Тук започна животът ми на възрастен, едновременно в смисъл, че вече прекарвах повече време сред възрастни, отколкото сред други деца, както и поради факта, че истинското ми бъдеще започна да се изяснява. Имаше два ключови фактора.

Първият, най-просто казано, бяха заниманията с дърво. Бях израснал, навикнал на вида и мириса му — познавах ги достатъчно добре, но имах само бегла представа какво е усещането да го държиш, да го разцепваш или разрязваш. Още от мига, в който започнах да работя целенасочено с дърво, се научих да го уважавам и да осъзнавам какво може да бъде постигнато с него. Дървото, когато му бъде позволено да отлежи добре и отрязано по-подходящ начин, за да изпъкне най-добре тъканта му, е красиво, силно, леко и пластично. Може да бъде изрязано почти във всякаква форма; може да бъде вградено или залепено за почти всеки друг материал. Можете да го боядисвате, лакирате, избелвате, огъвате. То е нещо изключително и едновременно с това широко разпространено, така че когато един предмет, изработен от дърво, е близо до вас, придобивате тихо усещане за нормалност, но и почти не го забелязвате.

Накратко, дървото е идеалният материал в ръцете на илюзиониста. Като син на собственика на работилницата не се радвах на привилегировано отношение. Още първия ден ми възложиха най-грубата и трудна работа в двора — заедно с друг чирак трябваше да работим на големия ръчен трион. Дванайсетте часа работа на ден (започвахме в 6,00 ч. сутринта и приключвахме в 8,00 ч. вечерта само с по три кратки почивки за храна) заздравиха тялото ми като никоя друга работа, за която мога да се сетя, и ме научиха да изпитвам страх и уважение към стройните купчини нарязан дървен материал. След това посвещение, което продължи няколко месеца, ме прехвърлиха на не толкова физически натоварващата, но изискваща по-голяма прецизност работа по отрязването, навиването и шлайфането на дърво за спици и колела. Тук вече общувах редовно с майсторите колари и останалите работници на баща ми и виждах по-рядко своите връстници сред чираците.

Една сутрин, около година след като бях напуснал училище, в двора на работилницата се появи строител на име Робърт Нунан, за да извърши отдавна отлагания ремонт и измазване на една от задните стени, повредена по време на буря още преди години. С идването на Нунан се прояви и вторият основополагащ фактор в бъдещия ми живот.

Зает с работата, едва му бях обърнал внимание, но един следобед, когато ни разпуснаха за обяд, Нунан се приближи и седна с мен и останалите мъже на дървената маса, където се хранехме. Извади тесте карти и попита дали някой сред присъстващите не би се решил да „намери дамата“. Част от по-възрастните мъже го взеха на подбив и опитаха да предупредят останалите, но неколцина от нас останаха да гледат. От ръка на ръка започнаха да се предават малки суми пари; не и моите, понеже не разполагах с излишни, но един-двама от останалите работници имаха желание да заложат по някой пенс.

Онова, което ме очарова най-силно, бе елегантният, естествен начин, по който Нунан манипулираше картите. Беше толкова бърз! Толкова сръчен! Говореше меко и убедително, показвайки ни лицата на три карти за игра, после ги обръщаше и подреждаше на малката кутия пред себе си с бързи, но плавни движения, а накрая ги разбъркваше с дългите си пръсти, правеше кратка пауза и ни предизвикваше да познаем коя от картите е дамата. Работниците не успяваха да следят светкавичните му движения и откриваха картата по-рядко от мен (макар че и аз по-често грешах, отколкото се оказвах прав).

След това попитах Нунан:

— Как го правиш? Ще ми покажеш ли?

Отначало се опита да ми замаже очите с приказки за това как, ако си нямам работа, дяволът щял да ми намери, но аз настоявах.

— Искам да знам как го правиш! — извиках. — Дамата е между другите две карти, но ги разместваш само два пъти и вече не е там, където си мисля! Каква е тайната?

Така че един обед, вместо да изпразни джобовете на останалите работници, той ме отведе до уединения ъгъл на навеса и ми показа как да манипулирам трите карти по такъв начин, че ръката да излъже окото. Дамата и някоя от другите две карти се хващаха леко между палеца и средния пръст на лявата ръка, една над друга; третата карта се държеше с дясната ръка. Когато подреждаше картите, кръстосваше ръцете си, докосвайки с върховете на пръстите си повърхността, правейки мигновена пауза, за да даде да се разбере, че дамата е оставена първа. Всъщност почти винаги другата карта се плъзваше тихомълком преди дамата. Това е класически трик, чието правилно име е МОНТЕ С ТРИ КАРТИ.