Кристофър Прийст - Престиж

— Смятам, че би било най-добре, сър — каза той, — ако изчакате тук, докато аз съобщя за пристигането ви на лейди Колдърдейл. След това вярвам, че тя ще поиска да ви види. Заедно най-добре ще решите как да продължите нататък.

— Кажи ми, Хътън. Как е моят…? Искам да кажа, как е здравето на…?

— Лорд Колдърдейл е тежко болен, сър. Все пак прогнозите са отлични и тази седмица го изписаха от болницата. Възстановява се в градинската стая, където преместихме леглото му. Вярвам, че в този момент лейди Колдърдейл е с него.

— Това е невъзможна ситуация, Хътън — осмелих се да отбележа.

— Такава е, сър.

— И по-точно за теб, имам предвид.

— За мен, за вас и за всички, сър. Разбирам какво се е случило в онзи театър в Лоустофт. Лорд Колдърдейл, тоест вие, сър, ми довери подробностите. Без съмнение си спомняте, че неведнъж взимах участие в освобождаването от останките от престижа. Разбира се, в тази къща няма тайни, милорд, както сте наредили.

— Тук ли е Адам Уилсън?

— Да, тук е.

— Радвам се да го чуя.

След малко Хътън излезе и като се забави няколко минути, се завърна с Джулия. Тя изглеждаше изморена и косата й бе вдигната на кок. Спусна се право към мен и двамата се прегърнахме достатъчно топло, но изпитвахме видима нервност. Докато я държах в прегръдките си, усетих колко е напрегната.

Хътън се извини и когато останахме сами, с Джулия се уверихме един друг, че не съм някакъв противен натрапник. Дори аз понякога се бях съмнявал в собствената си самоличност по време на онези дълги зимни месеци. Съществува един вид лудост, при която самозаблудата измества реалността и много пъти едно такова може би физическо неразположение като че ли обяснява всичко; че някога съм бил Рупърт Анджиър, но старият живот вече ми е отнет и са ми останали единствено спомените; или пък например, че съм някаква друга злощастна душа, която в лудостта си е успяла да убеди себе си, че е Анджиър.

Още при първата удала ми се възможност разясних на Джулия ограниченията на телесното ми съществуване. Казах й как ще избледнея от поглед, ако не ме огрява ярка светлина, как без да искам, мога да минавам през твърди предмети.

Сетне тя ми разказа за карциномите, от които аз, моят престиж, страда и как по силата на някакво чудо, изглежда, се е излекувал от тях, позволявайки ми, позволявайки на него да се завърне у дома.

— Ще се възстанови ли напълно? — попитах разтревожено.

— Хирургът каза, че възстановяването понякога настъпва спонтанно, но други пъти подобрението е само временно. Вярва, че в този случай той, ти… — Беше готова да заплаче, така че взех ръката й. Тя се стегна и заговори по-сериозно: — Вярва, че отдихът ще бъде кратък. Туморите са злокачествени, с множество разсейки и в различно напреднал стадий.

След което ми довери какво е развитието на скорошните събития, които буквално ме смаяха. Именно от нея научих, че Бордън, и по-точно един от двамата близнаци Бордън, е починал и че бележникът му е в мое, наше притежание.

Тези новини ме изненадаха. Например научих, че Бордън бе починал само три дни след неуспешното ми покушение срещу живота му.

Двете събития ми се струваха тясно свързани. Джулия твърдеше, че според някои е получил сърдечен удар. Питах се дали не го бе сполетял след ужаса, който бях всял в него? Припомних си изтерзаните звуци, които издаваше, затрудненото му дишане, цялостния му нездрав и отслабнал вид. Знаех, че сърдечният удар може да бъде причинен от стрес, но до този момент допусках, че след оттеглянето ми Бордън е дошъл на себе си и впоследствие се е възстановил до нормалното си състояние.

Разказах всичко на Джулия, но тя като че ли реши, че двете събития не са свързани.

Още по-интересна бе новината за бележника на Бордън. Джулия ми каза, че е прочела част от него и че сред страниците му са описани много от илюзиите на Бордън. Попитах я дали аз, моят престиж, има някакви планове за бележника, но тя отвърна, че болестта е прекъснала всичко. Спомена и че споделя угризенията ми на съвестта по отношение на Бордън и че моят престиж е почти на същото мнение.

Попитах:

— Къде е той? Трябва да бъдем заедно.

— Скоро ще се събуди — отговори Джулия.

Срещата ми със самия мен трябва да е била една от най-необичайните в историята! Двамата се допълвахме до съвършенство. Всичко, което не ми достигаше, беше в него; всичко, което имах аз, той бе изгубил. Разбира се, че бяхме еднакви, по-еднакви и от еднояйчни близнаци.