Кристофър Прийст - Престиж

Така че дадох ход на своите планове в Лондон. Възползвах се от невидимостта си, за да следя Бордън, докато той продължаваше да си живее и работи спокойно. Наблюдавах го в семейната им къща, как подготвя и репетира изпълнения в работилницата си, докато представяше илюзиите си, стоях невидим сред театралните кулиси, проследих го до тайното убежище в северен Лондон, което споделяше с Оливия Свенсън… а веднъж дори зърнах Бордън с неговия брат близнак, за миг, срещащи се потайно на смрачената улица, предаващи си забързано информация, спешна работа, която трябваше да бъде свършена лично и незабавно.

Чак когато го видях с Оливия, реших, най-сетне, че трябва да умре. Към болката от възмущението се прибавяха достатъчно чувства в наследство от старото предателство.

Решението да извършиш предумишлено убийство е най-трудната част от ужасното дело — твърдя го със сигурност. Макар и провокиран често, вярвам, че съм внимателен и сдържан човек. Въпреки че никога не изпитвам желанието да наранявам когото и да било, през целия си съзнателен живот съм изпадал в ситуации, при които съм се заклевал, че ще „убия“ или „натрия носа“ на Бордън. Тези клетви, промърморени насаме, а често и съвсем мълчаливо, са обичайните безсилни бълнувания на онеправданата жертва — позиция, в която Бордън нерядко ме е поставял.

В онези дни никога не мислех сериозно да го убивам, но атаката в Лоустофт промени всичко. Бях запратен в света на призраците, а другият ми аз линееше. По един напълно реален начин през онази вечер Бордън бе убил и двама ни и горях за отмъщение.

Мисълта за убийството ми вдъхваше такова удовлетворение и вълнение, че се промени самата ми личност. Аз, човекът отвъд смъртта, живеех, за да убивам.

Щом веднъж взех решението, изпълнението на престъплението не можеше да чака. В смъртта на един от близнаците Бордън виждах ключа към собствената си свобода.

Но до онзи момент нямах опит в насилието и преди да правя каквото и да било, трябваше да реша как да подходя най-добре. Търсех някакъв незабавен и личен modus operandi, при който Бордън, докато умира безпомощен, да осъзнае кой и защо го убива. Чрез простия метод на елиминацията реших да го намушкам. За пореден път представата за това ужасно дело надигна в мен опияняващо очакване.

Оправдавах намушкването по следния начин: отровата действаше прекалено бавно, прилагането й беше опасно и безлично, застрелването беше шумно и пак му липсваше личният контакт. Повече или по-малко си оставах неспособен на действия, разчитащи на силата, така че всичко, свързано с тях, като удар по главата или удушаване, не беше във физическите ми възможности. След известно експериментиране открих, че ако държа нож с дълго острие и с двете ръце, здраво, но не стегнато, мога да замахна с достатъчна сила, за да пронижа плътта на човек.

Два дни след като приключих подготовката, проследих Бордън до „Куинс Тиътър“ в Балъм, където името му беше на първо място в афиша. Беше сряда, когато има матине и вечерно представление. Знаех, че по свой обичай Бордън се оттегля в гримьорната си между представленията, за да подремне на кушетката.

Изгледах представлението му от смрачените кулиси, а след това го последвах по тъмните коридори и стълби до гримьорната. Когато се озова вътре и остана сам и общата врява зад сцената се поуспокои, отидох до мястото, където бях скрил оръжието си. Върнах се предпазливо в коридора пред стаята на Бордън, като се придвижвах от един тъмен ъгъл на друг само когато бях сигурен, че наоколо нямаше никого.

Носех сценичния си костюм от Лоустофт, обичайното ми облекло, когато исках да се придвижвам незабелязано, но ножът бе обикновен. Ако някой ме забележеше, щеше да му се стори, че ножът се носи във въздуха съвсем сам.

Пред стаята на Бордън застанах тихо в една сенчеста ниша срещу вратата, успокоих дишането си и се помъчих да овладея лудешките удари на сърцето си. Преброих бавно до двеста.

След като още веднъж се уверих, че наоколо няма никой, отидох до вратата и се подпрях на нея, като притиснах внимателно, но силно лицето си към дървото. След няколко секунди предната част на главата ми премина през нея и огледах стаята. Беше запалена само една лампа, хвърляща сумрачно сияние в малката, неподредена стая. Бордън лежеше на кушетката със затворени очи, а ръцете му бяха сключени на гърдите.

Стиснах здраво ножа, отворих вратата и влязох вътре. Бордън се размърда и погледна към мен. Затворих вратата и я залостих отвътре.