Кристофър Прийст - Престиж

— Кой е там? — попита Бордън, като присви очи.

Не бях дошъл, за да си говоря с него. Направих две крачки през тясната пътека, която ни делеше, скочих на кушетката и пропълзях върху му. Седнах на стомаха му и издигнах ножа над него.

Бордън забеляза ножа и се съсредоточи върху мен. В сумрака се забелязвах едва-едва. Виждах очертанията на ръцете си, докато седях над него — острието трепереше над гърдите му. Вероятно съм бил ужасяваща гледка. От два месеца не се бях бръснал или подстригвал, а лицето ми бе изпито. Бях подкосен от страх и отчаян. Седях на корема му. Държах нож и се подготвях да го пронижа смъртоносно.

— Какво си ти? — възкликна Бордън. Държеше призрачните ми китки и се опитваше да ме отблъсне, но за мен не представляваше трудност да се освободя от него. — Кой…

— Приготви се да умреш, Бордън! — извиках, като знаех, че ще чуе единствено дрезгавия и ужасяващ шепот, който можех да издавам.

— Анджиър? Моля те! Не знаех какво правя! Не исках да ти навредя!

— Ти ли го направи? Или другият?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ли беше, или твоят брат близнак?

— Нямам брат!

— Ще умреш! Кажи ми истината! Това е последната ти възможност!

— Сам съм!

— Твърде късно! — извиках и приближих ръцете си по начина, по който знаех, че ще мога да нанеса най-силен удар с ножа. Ако започнех да го намушквам безредно, щях да изпусна оръжието, така че притиснах върха на ножа към гърдите над сърцето му и приложих постепенния натиск, който щеше да прокара острието право през целта. Почувствах как платът на ризата му се разкъсва, а върхът на ножа потъва в плътта под нея.

Сетне съзрях изражението на лицето на Бордън. Беше замръзнал от страх пред мен. Ръцете му бяха някъде над главата ми и се мъчеха да ме отблъснат. Челюстта му бе увиснала, езикът му се подаваше напред, а от двете страни по бузите му от ъгълчетата на устата се стичаше слюнка. Гръдният му кош се разтърсваше конвулсивно от трескави вдишвания.

От устата му не излизаха думи, но правеше опити да проговори. Чувах съскането и пищенето на човек, който се давеше в собствения си ужас.

Осъзнах, че вече не е в разцвета на силите си. Косата му беше посивяла. Кожата около очите му бе прорязана от бръчки и умора. По врата му се бяха образували гънки. Лежеше под мен и се бореше за живота си с невеществен демон, седнал върху гърдите му с нож и готов да го убие.

Мисълта ме отврати. Не можех да доведа убийството докрай. Не можех да убия по този начин.

От мен се изляха всичкият страх, гняв и напрежение.

Захвърлих настрани ножа и се отдръпнах от него. Отстъпих, на свой ред беззащитен и като вкаменен от онова, което можеше да стори.

Той остана на кушетката, продължавайки да диша мъчително, потръпващ от ужас и облекчение. Стоях смирено там, парализиран от ефекта, който бях оказал върху този човек.

Най-накрая той се успокои.

— Кой си ти? — попита той, а гласът му прекъсваше неравно, като при последната дума почти достигна фалцет.

— Аз съм Рупърт Анджиър — отвърнах дрезгаво.

— Но ти си мъртъв!

— Да.

— Как тогава…?

Казах:

— Не биваше да започваме всичко това, Бордън. И убийството ти не е начин да сложим край.

Стоях смирен от отвратителната мисъл за онова, което се канех да сторя, и първоначалното чувство за благоприличие, управлявало живота ми до този момент, започна да се завръща с пълна сила. Как изобщо си представях, че бих могъл да извърша хладнокръвно убийство? Обърнах натъжено гръб на Бордън и минах направо през дървената врата. Докато преминавах бавно през нея, още веднъж чух как пищи от ужас.

Опитът ми за покушение върху живота на Бордън ме хвърли в отчаяние и отвращение. Знаех, че съм извършил предателство срещу себе си, бях предал своя престиж (който не подозираше за действията ми), бях предал Джулия, децата, името на баща си, всеки свой приятел. Ако все още се нуждаех от доказателство, че враждата ми с Бордън е била бездънна грешка, най-после разполагах с него. Нищо от стореното помежду ни в миналото не можеше да оправдае такова брутално падение.

Изпаднал в състояние на безутешност и апатия, се завърнах в стаята си, като си мислех, че повече няма какво да сторя за живота си. Вече нямаше за какво да живея.

Възнамерявах да залинея и умра, но съществува искрица живот дори и в такива като мен, която винаги препречва пътя на подобни решения. Мислех, че ако не се храня и не пия вода, смъртта просто ще последва, но на практика открих, че жаждата те обсебва по такъв начин, че се изисква далеч по-голяма решимост от моята, за да й се противопоставиш. Всеки път, когато приемах по няколко капки, за да я утоля, отлагах края с още малко. Същото важи и за храната. Гладът е чудовище.