Кристофър Прийст - Престиж

Когато някой от двамата говореше, другият с лекота можеше да довърши изречението. Движехме се по един и същ начин, имахме едни и същи жестове и маниери, хрумваха ни едни и същи мисли в един и същ момент. Знаех всичко за него и той знаеше същото за мен. Липсваха ни единствено отделните изживявания от последните месеци, но щом си ги разкажехме един на друг, отпадаха дори тези разлики. Той се разтрепери при описанието на посегателството ми върху живота на Бордън, а аз страдах от болките и злощастието на болестта му.

Но сега бяхме заедно и вече нищо нямаше да ни раздели. Помолих Хътън да приготви за мен второ легло в оранжерията, за да могат двете ни половини да бъдат една с друга през цялото време.

Всичко това нямаше как да е в тайна от останалата част на домакинството, така че скоро отново бях сред децата си, сред Адам и Гъртруд Уилсън, както и мисис Хътън, домашната ни помощница. Всички възкликваха, виждайки неземния двойствен ефект, който създавахме. Побиват ме тръпки от мисълта как ли ще се отрази това разкритие за баща им върху децата ми в бъдеще, но аз, другата моя половина и Джулия сме съгласни, че истината е за предпочитане пред поредната лъжа.

Не се мина дълго обаче, преди смразяващите карциноми да придадат спешен оттенък на времето, което прекарвахме заедно, и тогава най-сетне осъзнахме, че ако оставаше нещо за правене, то сега беше моментът.

От началото на април до средата на май работихме заедно по редактирането на Бордъновия бележник, за да го подготвим за издателя. Моят брат близнак (или поне ми бе по-удобно да мисля по този начин за моя престиж) скоро отново се разболя и макар да бе свършил голяма част от първоначалната работа по книгата, аз приключих работата по нея и преговарях с издателя.

Пак аз, използвайки самоличността му, продължих да поддържам неговия дневник, докато не почина.

И така се случи, че вчера двойният ни живот стигна до своя край чрез смъртта му и заедно с това настъпва краят на моята кратка житейска история.

Сега съществувам само аз, и за пореден път живея отвъд смъртта.

8 юли 1904

Тази сутрин слязох с Уилсън в избата, където огледахме апарата на Тесла. Беше в пълно работно състояние, но тъй като не го бях ползвал от дълго време, прегледах бележките на мистър Али, за да се уверя, че всичко е на мястото си. Винаги съм изпитвал удоволствие от съвместната работа с далечния мистър Али. Добросъвестните му указания са незаменими.

Уилсън ме попита дали да не разглобим устройството.

Помислих за момент и казах:

— Да го оставим за след погребението.

Церемонията е планирана за утре, по обед.

След като Уилсън се качи горе, а аз заключих входната врата за избата, задействах устройството и го използвах, за да излъча още златни монети. Мислех за бъдещето, за своя син, 15-ия граф, за своята съпруга, овдовялата лейди. Това бяха отговорности, които нямаше как да посрещна изцяло. За пореден път почувствах как смазващата тежест на собствената ми неефикасност препъва не само мен, но и невинното ми семейство.

Не съм броил състоянието, които сме създали с устройството, но моят престиж ми показа съкровището, което е натрупал в едно затворено и заключено отделение в най-тъмния ъгъл на избата. Отброих на око около две хиляди лири за непосредствените нужди на Джулия и добавих няколкото мои нови монети към останалото. Колкото и още да създадем, никога няма да са достатъчни.

Все пак ще се погрижа устройството на Тесла да се запази непокътнато. Инструкциите на Али ще останат заедно с него. Един ден Едуард ще открие този дневник и ще осъзнае за какво най-добре може да бъде използван дупликиращият апарат.

По-късно

До погребението има само няколко часа и не мога да отделя много време в писане на тези страници. Следователно нека отбележа следното.

Часът е осем вечерта и се намирам в градинската стая, която споделях със своя престиж, преди той да почине. Красивият залез позлатява височините на Кърбар Едж и макар това помещение да гледа встрани от залязващото слънце, над себе си виждам докоснат от кехлибарени нишки облак. Преди няколко минути обиколих тихо имението, вдишвайки летния аромат, вслушан в леките звуци на тези хълмисти земи, които като дете обичах толкова силно.

Вечерта е чудесна и топла и мога да планирам края, самия край.

Аз съм остатък от самия себе си. Животът буквално вече не си струва да бъде живян. Състоянието ми забранява всичко, което обичам. Семейството ми ме приема. Знаят кой съм и какво съм, както и че обстоятелствата, довели ме дотук, не са предизвикани по моя воля. Все едно, човекът, когото обичаха, е мъртъв и аз не мога да го заменя. За тях ще бъде по-добре да си тръгна, за да могат най-сетне да започнат да скърбят свободно и докрай за покойника. В израза на скръбта се крие възстановяването от самата скръб.