Кристофър Прийст - Престиж

Наложи се да стана от леглото. Наметнах се със сакото и отидох до тоалетната от другата страна на стълбищната площадка. Къщата беше тъмна, мълчалива и студена. Стоях разтреперан над тоалетната чиния, а дъхът ми излизаше на пара. След като пуснах водата, трябваше отново да пресека площадката — гол, като се изключеше сакото, — но щом погледнах надолу по стълбите, видях, че на долния етаж свети. Под една от вратите се процеждаше светъл триъгълник.

Върнах се в ужасната спалня, но не можах да си наложа отново да вляза в леденото легло. Спомних си за удобното разтегателно кресло до камината в трапезарията, бързо навлякох дрехите си, грабнах нещата си и слязох долу. Погледнах часовника си. Минаваше два след полунощ.

Брат ми каза: добре, сега.

Кейт все още беше в трапезарията, седнала будна в креслото си до огъня. Слушаше портативно радио, поставено на преградата на камината до нея. Изглежда, не се изненада да ме види.

— Беше ми студено — казах аз. — Не можах да заспя. Все едно, трябва да отида да го потърся.

— Навън е много по-студено. — Тя посочи мрака зад прозорците. — Ще ти трябва всичко това.

На стола срещу нея бе подредила топли дрехи, в това число груб вълнен пуловер, дебело палто, шал, ръкавици, чифт гумени ботуши и два големи фенера.

Брат ми проговори отново. Не можех да го пренебрегна.

Казах на Кейт:

— Беше сигурна, че ще го направя.

— Да. Мислих по въпроса.

— Разбираш ли какво става с мен?

— Така смятам. Трябва да отидеш и да го намериш.

— Ще дойдеш ли?

Тя разтърси глава с неочаквана сила:

— Няма начин, при каквито и да са обстоятелства.

— Значи знаеш къде е той?

— Мисля, че през целия си живот съм знаела, но винаги ми е било по-лесно да не мисля за това. Най-трудната част в срещата с теб бе това знание. Онова, което ме травматизира като дете, все още е там долу.

Снегът беше спрял, но продължаваше да духа леден вятър, който проникваше навсякъде. Преспите се бяха натрупали дълбоко по краищата на голямата градина, но в средата снегът все още бе достатъчно плитък, че да го прекося, като се препъвах по неравната земя. На няколко пъти се подхлъзнах, без да падна.

Кейт беше включила алармата срещу крадци и сега всичко беше потопено в ярка светлина. Помагаше ми да открия пътя, а щом обърнех поглед назад, не виждах нищо друго освен блясъка.

Брат ми каза: студено ми е, чакам.

Продължих напред. В другия край на ливадата имаше възвишение, а тъмните дървета закриваха изгледа нататък, но светлината от фенера улови тухлената арка на мястото, където Кейт ме бе предупредила, че ще я открия. В основата й имаше още натрупан сняг.

Вратата не беше заключена и се отмести с лекота, когато дръпнах дръжката. Отвори се навън, към преспите, но беше направена от солиден дъб и щом я улових по-здраво, успях да изтласкам снега достатъчно, за да се промъкна.

Кейт ми беше дала два големи фенера с думите, че ще ми трябва много светлина. („Върни се в къщата за още, ако имаш нужда“, беше казала. „Защо не дойдеш с мен с другия фенер?“, попитах аз, но тя само поклати отрицателно глава.) Когато отворих вратата, надникнах вътре, като позволих на лъча на по-големия от фенерите да заиграе пред мен. Нямаше много за гледане: каменен, скосяващ се надолу таван, грубо издялани стълби, а в дъното им — втора врата.

В главата ми се оформи думата „да“.

Втората врата нямаше ключалка или брава и още с докосването ми се отвори лесно. Лъчите на фенерите ми плъзнаха наоколо; единият в ръката ми претърсваше във всички посоки, а другият, който стисках под мишница, следваше линията на погледа ми.

После кракът ми се удари в нещо твърдо, стърчащо от земята, и залитнах. Фенерът, който стисках под мишница, се строши, когато се блъснах в каменната стена. Отпуснат с едно коляно на земята, използвах единия фенер, за да огледам другия.

Има светлина, каза брат ми.

Завъртях останалия лъч светлина наоколо и този път, близо до вътрешната врата, забелязах изолиран електрически кабел, закован стегнато за дървената й рамка. На височината на рамото ми имаше обикновен ключ за осветление. Щракнах го. В началото не се случи нищо.

После, надолу в подземието, дълбоко в сърцето на хълма, чух шум от двигател. Докато генераторът набираше скорост, по цялата дължина на коридора започнаха да се включват светлини. Бяха обикновени маломощни електрически крушки, окачени как да е за каменния таван, защитени с метални мрежи, но пак си оставаше трудно да се вижда без светлината на фенера.