Кристофър Прийст - Престиж

А и не съществувам законно по никакъв начин: илюзионистът Рупърт Анджиър е мъртъв и погребан, и утре ще изпратят по пътя на вечния му покой 14-ия граф Колдърдейл.

Съществуването ми е непрактично. Мога да водя само един презрян полуживот. Не мога да пътувам необезпокоявано, освен ако не се дегизирам неубедително или не поемам риска да плаша хората до смърт, излагайки и себе си на опасност. Единственото, което очаквам от живота, е да бъда призрак на самия себе си, завинаги надвиснал в покрайнините на истинския живот на моето семейство, обсебил собственото си минало и тяхното бъдеще.

Така че сега това трябва да приключи и ще умра.

Но проклятието на живота също не иска да ме напусне! Вече зная колко яростно гори духът му в мен, както и че не само убийството, но и самоубийството е извън възможностите ми. Веднъж пожелах да умра, но желанието ми не се оказа достатъчно силно. Мога да се принудя да умра само като убедя сам себе си, че има надежда да не успея.

Щом приключа със записките, ще скрия този дневник заедно с предишните му томове някъде сред престижите, положени в гробницата. Тогава ще отключа отделението в избата, за да може синът ми или неговият син някой ден да открият златото там. Този дневник не бива да бъде открит, преди златото да влезе в употреба, защото бележките ми са самопризнание за фалшификацията, която извърших.

След като сторя всичко това, отново ще включа устройството на Тесла и ще го използвам за последен път.

Съвсем сам, без да знае никой, ще се излъча през етера за най-сензационната поява в кариерата си.

Прекарах последния час в измерване и проверка на координатите до най-малкия остатък, който може да бъде изчислен. Подготвям се, репетирам, сякаш ще ме гледа хилядна публика. Но тази магия трябва да се състои докато съм сам, без свидетели.

Възнамерявам да излъча себе си в мъртвото тяло на моя престиж, където ще настъпи краят ми!

Ще пристигна в него. В това не може да има никакво съмнение, защото апаратът на Тесла никога не е давал отклонения в точността. Но какъв ще е резултатът от този мъртвешки съюз?

Ако се проваля, ще се материализирам във вътрешността на бедното, превзето от рака, тяло на моя престиж, мъртъв от два дни, вкочанен в rigor mortis. Аз също ще умра на място и дори няма да разбера. Утре, когато полагат тялото му, ще ме положат с него.

Все пак вярвам, че има шанс и за друг резултат — такъв, който отговаря на отчаяната ми нужда да живея. Тази материализация може и да не ме погуби!

Сигурен съм, почти сигурен, че пристигането на тялото ми в моя престиж ще възвърне живота в него. Ще бъде нова среща, финално единение.

Останалото от мен ще се спои с него и отново ще бъдем едно цяло.

Имам духа, с който той не разполагаше. Ще съживя тялото му с душата си. Имам волята за живот, която му бе отнета, така че ще му я възвърна. Разполагам с жизнената искра, която сега му липсва. Ще изцеря язвите, раните и туморите му с чистотата на моето здраве, ще накарам кръвта още веднъж да изпълни артериите и вените му, ще размекна вкочанените мускули и стави, ще придам цвят на бледата му кожа и двамата наново ще придадем цялост на моето тяло.

Лудост ли е да смятам, че нещо подобно е възможно?

Ако е така, то нека съм луд, защото ще живея.

Достатъчно луд съм, още докато планирам всичко това, да вярвам, че има място за надежда. Тази надежда ми позволява да не се отказвам и да продължавам.

Лудото, съживено тяло на моя престиж ще се надигне от отворения ковчег и бързо ще напусне този дом. Всичко, което сега ми е забранено, ще остане зад гърба ми. Обичах този живот и докато го живях, обичах други, но тъй като единствената ми останала надежда за живот е да сторя нещо, което всеки нормален човек би намерил за осъдително, трябва да се превърна в изгнаник, да изоставя любимите си хора, да тръгна по света, да направя каквото мога с намереното там.

Ще го сторя сега!

Ще се отправя сам към края.

Гласът на моя брат ми говореше неспирно: тук съм, не си тръгвай, остани с мен, за цял живот, не съм далеч от теб, ела.

Опитвах се да заспя и се въртях наляво-надясно в голямото, студено и прекалено меко легло, като се проклинах, че не бях напуснал къщата, преди да връхлети бурята, за да бъда в този момент в собственото си легло в къщата на родителите ми. Но всеки път, когато си помислех за това, гласът продължаваше да настоява: остани тук, не си тръгвай, ела най-после при мен.