Кристофър Прийст - Престиж

Никой от труповете не показваше признаци на разложение. Сякаш всеки от тях бе замръзнал жив, останал инертен, без да умре.

По тях нямаше прах, не излъчваха мирис.

В предната част на всеки рафт бе прикрепена по една бяла визитка. Надписана на ръка и пъхната в пластмасово пликче, прикрепено хитроумно към долната част на рафта. Първата, която попадна пред очите ми, гласеше следното:

Доминиън Тиътър, Кидърминстър

14/4/01

ч. след. [М]

2359/23

25 гвинеи.

На горния рафт визитката бе почти същата:

Доминиън Тиътър, Кидърминстър

14/4/01 8.30 ч. веч. [В]

2360/23

25 гвинеи.

Над него третият труп бе означен:

Доминиън Тиътър, Кидърминстър

15/4/01

ч. след. [М]

2361/23

25 гвинеи.

На следващия стелаж имаше три други трупа, до един датирани и означени по сходен начин. Бяха положени поред във времето. През следващата седмица имаше промяна в театъра: „Форчън“ в Нортхамптън. Шест представления. После имаше почивка от около две седмици и поредица от единични представления през три дни в различни провинциални театри. Последователно по този начин бяха отбелязани дванайсет трупа. Един сезон в „Палас Пиър Тиътър“, Брайтън, заемаше половината май месец (шест стелажа, осемнайсет трупа).

Продължих нататък, промъквайки се по тясната централна пътека към далечния край на подземието. Тук, на последния рафт на последния стелаж, се натъкнах на тялото на малко момче.

Беше умрял в неистова борба. Главата му бе наведена назад и завъртяна надясно. Устата му бе отворена, а ъгълчетата на устните сочеха надолу. Очите му стояха разширени и гледаха нагоре. Косата му пърхаше. Крайниците му бяха напрегнати, сякаш опитваше да се освободи. Носеше кафеникаво-червена фланелка с героите от „Магическата въртележка“, чифт малки джинси с навити крачоли и сини платнени гуменки.

Неговият етикет също беше надписан на ръка:

Колдлоу Хаус 17/12/70 7.45 ч. веч.

0000/23 0 гвинеи.

Най-отгоре беше името на момчето: Николас Джулиъс Бордън.

Взех етикета и го натиках в джоба си, след което посегнах и придърпах Ники към себе си. Задържах го в прегръдките си. В мига, в който го докоснах, постоянното присъствие на брат ми изтля и изчезна.

За пръв път долавях отсъствието му.

Погледнах го и се опитах да го наглася така, че да е по-удобен за носене. Крайниците, вратът и торсът му бях сковано податливи, сякаш направени от твърда гума. Можех да променям разположението им, но в момента, в който ги пуснех, се връщаха рязко в положението, в което го бях намерил.

Опитах се да пригладя косата му, но тя пак зае предишното си положение.

Притиснах го плътно към себе си. Не беше нито студен, нито топъл. Едната от протегнатите му ръце, изкривена от страх, докосваше бузата ми. Облекчението, че съм го намерил, най-сетне надмогна всичко — всичко освен страха от това място. Исках да се обърна и да се насоча към изхода, но за да го сторя, трябваше да мина по пътеката между двата стелажа. Държах миналия си живот в ръце, но вече не знаех какво може да стои зад мен.

А там имаше нещо.

Тръгнах бавно назад, без да гледам. Когато достигнах главната пътека и вече започвах да се обръщам предпазливо, главата на Ники се отърка във вдигнатия крак на най-близкия труп. Една лачена обувка се поклати мързеливо наляво-надясно. Наведох се ужасено, за да я избегна.

Видях, че в този край на коридора имаше друга камера, само на около два метра от мястото, където стоях. Именно оттам се разнасяха звуците от генератора. Тръгнах към тях. Входът към кухината бе скосен и нисък, като очевидно не бяха правени излишни усилия да бъде разширен за по-лесен достъп.

Звукът от генератора вече се разнасяше шумно и подушвах отработените му газове. Отвъд входа в камерата имаше няколко крушки. Светлината им се разливаше по неравния под на главния коридор. Нямаше как да мина през пролуката, без да оставя тялото на Ники, така че се наведох, опитвайки да видя какво ли имаше вътре.

Погледнах напред, докъдето виждах, и после се изправих.

Не желаех да виждам повече. Бях се вледенил.

Не бях видял нищо. Механичното тракане на генератора заглушаваше всички други звуци. Вътре не беше помръднало нищо.

Направих крачка назад, после още една, колкото е възможно по-тихо.

В онази камера стоеше някой, мълчаливо, неподвижно, точно на границата на погледа ми, очаквайки или да вляза, или да отстъпя.

Продължих заднешком по сенчестия тесен коридор между стелажите, като навеждах тялото си наляво и надясно, за да не отърквам главата или краката на Ники в труповете по рафтовете. Ужасът изпиваше силата от тялото ми. Колената едва ме държаха, а мускулите на ръцете, вече напрегнати от тежестта на Ники, започваха да болят и потръпват.