Кристофър Прийст - Престиж

След известно време постигнах съгласие със себе си и останах жив, жалък обитател на полусвят, който бе породен колкото по моя, толкова и по вина на Бордън, или поне така започваше да ми се струва.

Прекарах по-голямата част от зимата в това злощастно състояние — провалил се дори и в желанието си да се самоунищожа.

През февруари почувствах, че в мен се надига нещо неясно. Отначало си помислих, че се усилва загубата, която изпитвах от Лоустофт насам, фактът, че никога повече нямаше да видя Джулия или децата. Бях отхвърлил мисълта, вярвайки, че нуждата ми да ги видя не е толкова силна, колкото ужасното въздействие, което външният ми вид щеше да предизвика в тях. С неусетното отминаване на месеците тази тъга бе започнала да ме терзае неудържимо, но около мен не успявах да доловя нищо, което би я подтикнало да се разрасне.

Чак когато се замислих за живота на моя друг аз, на престижа, останал след случилото се в Лоустофт, почувствах как сетивата ми се изострят. Незабавно разбрах, че той е в беда.

Беше му се случило някакво нещастие или го заплашваха (може би някой от семейство Бордън?), или пък здравето му се бе влошило по-бързо, отколкото очаквах. Беше болен, може би умираше. Трябваше да бъда до него, да му помогна както и с каквото мога.

По това време самият аз също не бях в цветущо здраве. В добавка към отслабеното ми тяло след нещастния случай, лошата ми диета и липсата на упражнения ме бяха превърнали в истински скелет. Излизах рядко от мръсната стая, и то само нощем, когато никой не можеше да ме види. Знаех, че представлявам противна гледка, бях същински вампир във всеки един смисъл на думата. Перспективата за едно продължително пътуване до Дарбишър ми се струваше изпълнена с опасности.

Затова се заех съзнателно да подобря външността си. Започнах да приемам нормално количество храна и напитки, подрязах дългата си рошава коса и си откраднах нови дрехи. За да се възстановя до състоянието дори след Лоустофт, ми бяха необходими няколко седмици, но почти веднага се почувствах по-добре и настроението ми се подобри.

Срещу това разполагах с познанието, че болката, която изпитваше моят престиж, е почти непоносима.

Неизбежно всичко ме насочваше към завръщането в семейния дом и през последната седмица на март си купих билет за нощния влак до Шефилд.

Знаех само едно за това как ще се отрази завръщането ми вкъщи. Внезапната ми поява нямаше да изненада онази част от мен, която наричах престиж.

Пристигнах в Колдлоу Хаус в средата на утринта, в светъл, пролетен ден, така че в ярката, постоянна слънчева светлина физическият ми вид бе максимално веществен. Дори и по този начин ми беше известно, че изглеждам изненадващо, защото по време на краткото ми пътуване по светло с файтон от гарата в Шефилд, а след това с омнибус и отново с файтон, бях привлякъл не един въпросителен поглед от случайните минувачи. В Лондон бях навикнал на всичко това, но и лондончани на свой ред са свикнали всеки ден да се разминават със странни обитатели на града. Тук в провинцията един скелетоподобен мъж с тъмни дрехи и широка шапка, с неестествен цвят на кожата, неравно подстригана коса и подозрително хлътнали очи ставаше обект на любопитство и тревога.

Отидох направо пред къщата и почуках няколко пъти по вратата. Можех да вляза и сам, но нямах представа какво ме очаква вътре. Реших, че ще е най-добре непредизвестеното ми завръщане да се развива стъпка по стъпка.

Хътън отвори вратата.

Свалих си шапката и останах неподвижно пред него. Преди да ме огледа както трябва, се канеше да каже нещо, но щом ме видя, замълча. Взираше се в мен, онемял, с безизразно лице. Познавах го достатъчно добре, за да си дам сметка, че мълчанието разкрива смайването му.

Щом му дадох достатъчно време да приеме кой съм, казах:

— Хътън, радвам се пак да се видим.

Той отвори уста, за да проговори, но от нея не излезе нищо.

— Сигурен съм, че знаеш какво се случи в Лоустофт, Хътън — продължих. — Аз съм злощастното последствие от събитието.

— Да, сър — каза най-сетне той.

— Може ли да вляза?

— Да известя ли лейди Колдърдейл, че сте тук, сър?

— Преди да се видя с нея, бих желал да разменя няколко думи насаме с теб, Хътън. Сигурен съм, че е вероятно идването ми да предизвика безпокойство.

Отведе ме във всекидневната до кухнята и ми сипа чаша чай от чайника, който тъкмо бе сварил. Отпих от чашата пред него, без да зная как да обясня. Хътън, човекът, на чието самообладание винаги съм се възхищавал, скоро пое нещата в свои ръце.