Кристофър Прийст - Престиж

За сметка на това обаче умът ми внезапно се почувства освободен от ограниченията на тялото. Винаги бях с изострено внимание, мислех светкавично и позитивно по начини, които дотогава единствено бях долавял в себе си. Един от създадените по този начин парадокси беше, че обикновено се чувствах силен и способен, докато в действителност не можех да се справям с повечето задачи във физическия свят. Трябваше да се науча да държа предмети като например писалки или прибори за хранене, защото и при най-малкото невнимание се изплъзваха от пръстите ми.

Намирах се в непоносима и мрачна ситуация и през по-голямата част от времето новооткритата ми умствена енергия бе насочена под формата на чиста омраза и страх към онзи от двамата Бордън, който ме бе нападнал. Този човек продължаваше да изсмуква силите ми, точно както действията му бяха изсмукали живота от тялото ми. Като цяло бях станал невидим за света, нещо като мъртвец.

Не ми отне дълго време, преди да открия, че когато пожелая, мога да бъда видим или невидим.

Ако се движех по тъмно, облечен в сценичните дрехи, с които бях пострадал при представлението, можех да отида почти навсякъде незабелязан. Ако исках да се придвижвам нормално, носех други дрехи и използвах грим, за да придам на чертите си по-веществен вид. Не изглеждах съвършено; очите ми имаха тревожно хлътнал вид, а веднъж някакъв човек в един мъждиво осветен омнибус на висок глас привлече вниманието на всички към необяснимата пролука между ръкава и ръкавицата ми, при което се наложи да се отдалеча възможно най-бързо.

Парите, храната, удобствата не бяха проблем за мен. Или взимах онова, което искам, докато съм невидим, или плащах за необходимото. Такива дреболии не си заслужават допълнителни обяснения.

Истински се тревожех за добруването на моя престиж.

От една вестникарска статия разбрах, че бързият поглед, който бях хвърлил към сцената, напълно ме бе подвел. В статията се твърдеше, че Великият Дантон е пострадал сериозно по време на представление в Лоустофт, че е бил принуден да отмени бъдещите си ангажименти, но си почива в домашна обстановка и завръщането му се очаква веднага щом се възстанови.

Научих го с облекчение, но се изненадах силно! Онова, което бях зърнал, докато се спускаха завесите, според мен бе собственият ми остатък от илюзията, замръзнал в полумъртво — полуживо състояние, което наричах „престиж“. Престижът е тялото източник при пренасянето, останало в апарата на Тесла, сякаш мъртво. Укриването и освобождаването от тези тела престижи беше един от най-големите проблеми, които ми се наложи да разреша, преди да представя илюзията пред публика. Всяко следващо представление създаваше поредния престиж.

След новините за влошено здраве и отменени ангажименти осъзнах, че през онази нощ се бе случило нещо различно. Пренасянето се бе състояло само частично, а жалкият резултат се явявах аз. По-голямата част от мен бе останала неизлъчена.

Намесата на Бордън бе повлияла зле и на мен, и на моя престиж. И двамата бяхме изправени пред проблеми. Аз бях заприличал на призрак, моят престиж бе с влошено здраве. И докато той имаше вещественост и свободата да се движи из света, от момента на нещастието бе осъден на смърт; междувременно аз бях осъден на живот сред сенките, но здравето ми си оставаше непокътнато.

През юли, два месеца след Лоустофт, докато все още опитвах да се справя с последиците от катастрофата, моят престиж, изглежда, взе сам решението да оповести смъртта на Рупърт Анджиър. Точно същото бих сторил, ако бях на негово място. В момента, в който си го помислих, осъзнах, че той бях аз. За пръв път бяхме стигнали до едно и също решение, но независимо един от друг. Започвах да осъзнавам, че макар да съществувахме разделени, си оставахме една и съща личност.

Скоро след това моят престиж се завърна в Колдлоу Хаус, за да се заеме с наследството си. За пореден път знаех, че бих постъпил точно като него.

Реших за известно време да остана в Лондон. Имах зловещо задължение и исках да приключа с него в пълна тайна, без да рискувам действията ми да бъдат приписани на името на Колдърдейл.

Накратко — реших, че проблемът с Бордън най-сетне трябваше да бъде разрешен. Планирах да го убия, или по-точно — да убия един от двама им.

Тайният двоен живот на Бордън превръщаше убийството в практично отмъщение. Беше подправил официалните сведения, разкриващи съществуването на близнаците, и бе живял живот, в който едната му половина оставаше скрита. След като само единият Бордън живееше в рамките на закона, какво ме спираше да убия другия? Най-сетне щях да сложа край на тази измама, като от моя гледна точка стореното щеше да бъде едновременно удовлетворително и ефикасно. Освен това си давах сметката, че в призрачното си състояние, както и при положение, че човек с моята самоличност беше погребан и оплакан публично, аз, Рупърт Анджиър, нямаше как да бъда заловен или дори заподозрян в престъпление.