Кристофър Прийст - Престиж

Прожекторът се включи и обля в ярка светлина ложата. Бяха изминали не повече от две-три секунди. Помислих си: все още има шанс да спася илюзията! Мога да пропълзя обратно до парапета, да измисля нещо!

Претърколих се, застанах на ръце и крака и тъкмо се канех да се изправя на перилата, когато за мое изумление откъм сцената се разнесе глас, който извика да спуснат завесата. Придвижих се напред, като все така се държах ниско, и надникнах към сцената. Завесата наистина вече се спускаше, но преди да препречи погледа ми, за момент зърнах себе си, своя престиж, застанал неподвижно на сцената.

Вградено в основата на апарата на Тесла, има отделение, където по време на трансформацията остатъкът от престижа пада автоматично. Старото ми тяло, престижът, по този начин изчезва от очите на публиката, за да има илюзията максимално въздействие.

Този път намесата на Бордън трябваше да е попречила на нормалната работа на отделението, оставяйки престижа пред очите на всички!

Мислех трескаво. Адам Уилсън и Хестер бяха зад кулисите и трябваше да се справят със спешната ситуация зад спуснатите завеси. Аз самият бях жив и здрав и в пълно съзнание. Осъзнах, че съм длъжен да се добера възможно най-бързо зад кулисите и да се изправя веднъж завинаги срещу Бордън.

Излязох от ложата, затичах се по коридора и започнах да се спускам по стълбите.

Подминах една от разпоредителките. Спрях рязко пред нея и попитах нетърпеливо:

— Видяхте ли някой да напуска театъра?

Гласът ми бе прозвучал като дрезгав шепот!

Вторачената право в мен жена закрещя ужасено. За момент останах напълно безпомощен, оглушен от невероятния писък, който издаваше. Тя си пое дъх, очите й се изцъклиха и завъртяха, а после пак закрещя. Осъзнах, че прахосвам време, така че положих ръка на рамото й, за да я отместя внимателно настрани. Дланта ми потъна в плътта на рамото й!

Когато стигнах долу и се огледах за вратата към сцената, разпоредителката беше паднала на стълбите, трепереше и стенеше. Блъснах вратата и отскочих стреснато още веднъж, щом почувствах, че ръцете и лактите минават през дървото. Бях прекалено зает със спешната необходимост да открия Бордън и нямах време да обърна достатъчно внимание.

Покрай мен забързано изтича Адам Уилсън, без да ме забележи. Извиках след него, но ме чу толкова, колкото и ме видя. Спрях за момент, като се мъчех да се сетя къде е най-вероятно да открия Бордън. По някакъв начин беше прекъснал електрическото захранване за апарата, което значеше, че кой знае как се е добрал под сцената. С Уилсън бяхме включили всичко в таблото, което управата на театъра наскоро бе инсталирала.

Открих стълбището, водещо надолу, но още на първото стъпало чух, че някой тича тежко срещу мен. Само след миг се появи самият Бордън. Все още носеше нелепите си провинциални дрехи на дръвник и грима по лицето. Взимаше по две стъпала наведнъж. Замръзнах. Когато се озова на не повече от метър и половина от мен, вдигна глава, за да види къде отива. Вместо това видя мен! Още веднъж станах свидетел на съвсем същото ужасено изражение, разкривило чертите и на разпоредителката. Ускорението на Бордън продължи да го носи право към мен, но лицето му бе парализирано от шока и протегна ръце пред себе си, сякаш за да се защити. Почти незабавно след това се сблъскахме.

Двамата се проснахме на каменния под в коридора. За миг се оказа върху мен, но успях да се измъкна. Посегнах към него.

— Стой далеч от мен! — извика той, като се помъчи да се изправи, препъна се и залитна.

Хвърлих се след него и го улових за глезена, но той се отскубна, като виеше от страх.

Изкрещях срещу него:

— Бордън, трябва да престанем с тази опасна вражда! — Само че гласът ми пак прозвуча дрезгаво и беззвучно, повече като придихание, отколкото като звук

— Не исках да стане така! — извика той.

Изправи се на крака и побягна от мен, като не преставаше да се озърта през рамо с ужасено изражение. Отказах се от борбата и му позволих да избяга.

След онази вечер се завърнах в Лондон, където живях в продължение на следващите десет месеца по свой собствен избор и решение, в полусвяст.

Нещастният случай с апарата на Тесла се бе отразил на тялото и душата ми по фундаментален начин, поставяйки ги в опозиция. Физически бях превърнат в призрак на предишния си аз. Живеех, дишах, хранех се, изхвърлях телесни отпадъци, чувах и виждах, усещах топлина и студ, но физически си оставах привидение. В светла нощ, ако човек не се вглеждаше достатъчно проницателно в мен, изглеждах горе-долу нормален, макар и измъчен. Когато времето беше облачно или се намирах в стая с изкуствено осветление след здрач, приличах на призрак. Виждаха ме, но и виждаха през мен. Очертанията ми се забелязваха и ако някой се взреше продължително, би различил лицето, дрехите и така нататък, но за повечето хора си оставах само едно противно видение от призрачното отвъдно. Разпоредителката и Бордън реагираха така, сякаш бяха видели дух, и то с право. Бързо научих, че ако позволявам да ме виждат при такива обстоятелства, не само всявам смут сред хората, които се сблъскват с мен, но излагам и себе си на опасност. Когато са изплашени, хората реагират непредсказуемо. Веднъж или два пъти напълно непознати дори хвърляха предмети по мен, сякаш за да ме задържат на разстояние. Един от тези предмети се оказа запалена маслена лампа, която едва не ме улучи. Така че по правило след този случай гледах по възможност да не се набивам на очи.