Кристофър Прийст - Престиж

След неприятния шок на случилото се с мен в Лоустофт, започнах да се приспособявам към новия си начин на живот. Не се влошавам и състоянието ми си остава стабилно. Нямам физическата енергия и сили, но едва ли е вероятно внезапно да се подкося и да умра. И тукашният доктор повтаря онова, което чувах в Лондон: очевидно не страдам от нищо, което добрата храна, упражненията и оптимизмът да не излекуват след време.

Откривам, че се заемам с живота, който си бях представял след завръщането си от Колорадо. Из къщата и из имението има много недовършена работа и тъй като нищо тук не е подхващано както трябва с десетилетия, мястото е доста запуснато. За щастие и за разлика от друг път семейството ми разполага с финансовите възможности да се справи с най-сериозните проблеми.

Накарах Уилсън да монтира апарата на Тесла в мазето, като му обясних, че от време на време ще упражнявам В МИГ, за да бъда готов за завръщането си на сцената. Разбира се, целта на употребата му е съвсем друга.

19 септември 1903

Просто отбелязвам, че днес е денят, на който първоначално планирах смъртта на Рупърт Анджиър. Отмина, като всички останали, тихо и (като се има предвид непрестанните

грижи по здравословните ми проблеми) спокойно.

2 ноември 1903

Възстановявам се от пристъп на пневмония. Едва не ме довърши! От края на септември лежах в Кралската болница в Шефилд и оцелях само по някакво чудо. Днес е първият ден, в който успях да остана достатъчно дълго прав, за да попиша. Изгледът от прозореца към тресавищата е великолепен.

30 ноември 1903

Възстановяване.

Почти си възвърнах състоянието, в което се намирах при завръщането си от Лондон. Тоест официално в добро здраве, неофициално — не особено добре.

15 декември 1903

Адам Уилсън дойде в библиотеката ми в десет и половина днес сутринта, за да ме информира, че имам посетител, които иска да ме види. Беше Артър Кьониг! Взрях се изненадано във визитката му, чудейки се какво ли иска.

— Кажи му, че в момента не съм на разположение — отвърнах на Адам и отидох в кабинета си, за да помисля.

Възможно ли беше посещението му да има нещо общо с погребението ми? Фалшифицирането на собствената ми смърт можеше да ме изправи пред неловката ситуация стореното от мен да се окаже незаконно, макар че не бих могъл да си представя на кого би навредило. Фактът, че Кьониг беше дошъл и ме очакваше долу, говореше, че му е известно, че цялото погребение беше инсценирано. Дали нямаше да направи опит да ме изнудва по някакъв начин? Все още не се доверявам напълно на мистър Кьониг, нито разбирам докрай мотивацията му.

Оставих го да чака долу в продължение на петнайсет минути, след което помолих Адам да го въведе.

Кьониг очевидно беше в сериозно настроение. След като се здрависахме, го настаних в едно от удобните кресла срещу писалището ми. Първите му думи бяха уверението, че посещението му не е свързано с неговата позиция във вестника.

— Тук съм в ролята си на пратеник, милорд — каза той. — Действам на своя глава от името на трета страна, която е запозната с интересите ми в света на магията и ме помоли да се свържа с жена ви.

— Да се свържете с Джулия? — попитах с откровена изненада. — Че какво имате да й казвате?

Кьониг, изглежда, изпитваше силно неудобство.

— Вашата съпруга, милорд, е вдовицата на Рупърт Анджиър. Именно поради тази причина ме натовариха със задачата да се свържа с нея. Но помислих, като се има предвид случилото се в миналото, че ще е по-мъдро първо да дойда при вас.

— Какво става, Кьониг?

Носеше със себе си малко кожено куфарче, което сега вдигна и сложи в скута си.

— Третата… страна, от чието име действам, се е натъкнала на бележник, частни мемоари и има предположения, че съпругата ви ще изрази интерес да се запознае с тях. По-специално се смята, че лейди Колдърдейл, или по-точно мисис Анджиър, би желала да закупи бележника. На тази, ъ-ъ, трета страна не й е известно, че вие, милорд, все още сте жив, така че не само се оказвам в позицията да предам доверието на личността, изпратила ме със заръката, но и на човека, с когото би трябвало да разговарям. Но при тези обстоятелства наистина чувствам, че…

— На кого е принадлежал бележникът?

— Лично на Алфред Бордън.

— У вас ли е?

— Разбира се.

Кьониг бръкна в куфарчето и извади от него бележник с платнена подвързия, от онези, които обикновено вървят със заключваща се закопчалка. Подаде ми го, за да го разгледам, но тъй като бе заключен, не успях да надникна в него. Когато отново вдигнах очи към Кьониг, той държеше ключа.