Кристофър Прийст - Престиж

— Какво стана? — извика тя.

— Мъжът, който извикахме от публиката. Къде е той?

— Не зная! Мислех, че се е върнал на мястото си.

— По някакъв начин се е промъкнал зад сцената. Работата ти е да провериш тези хора да слязат от сцената!

Отстраних я гневно от пътя си и вдигнах дебелата тъкан на завесата. Пропълзях под нея и тръгнах към светлините на авансцената. Електрическото осветление в залата се беше включило, а публиката бавно се придвижваше към изходите между редовете. Хората очевидно бяха озадачени и недоволни, но вече не обръщаха внимание на сцената.

Вдигнах очи към ложата. Прожекторът беше изключил и в мъждивата светлина на електрическите крушки не се виждаше нищо.

Изпищя жена, после втори път. Намираше се някъде в сградата зад ложите.

Спуснах се бързо към кулисите и пресрещнах търсещия ме Уилсън.

Останах без дъх, защото внезапно почувствах необяснимо затруднение в дишането си и го накарах да разглоби и опакова апарата възможно най-бързо. Подминах го тичешком и се насочих към стълбището за балкона и ложите. Зрителите бяха започнали да слизат и когато се хвърлих между тях, проправяйки си път, зароптаха гневно срещу липсата ми на възпитание, очевидно без да разпознават в мен изпълнителя, който току-що се бе провалил така грандиозно пред очите им. Анонимността на неуспеха връхлита внезапно.

Всяка следваща стъпка ми се струваше все по-трудна. Дъхът хриптеше в гърлото ми и чувствах как сърцето ми бие така, сякаш току-що бях изкачил на бегом цял хълм. Винаги съм се поддържал в добра форма и физическите упражнения никога не са ме затруднявали, но внезапно се почувствах като инвалид или човек с наднормено тегло. Още преди да се изкача по първите стъпала вече не можех да продължа, а слизащата тълпа беше принудена да ме заобикаля. Подпрях се на парапета от ковано желязо, за да си поема дъх. Починах си няколко секунди и продължих нагоре.

Едва бях направил няколко крачки, когато ме разтърси ужасна кашлица — и то с такава сила, че останах изумен.

Намирах се на края на физическите си сили. Сърцето ми биеше като чук, в ушите ми ритмично пулсираше кръв, от мен течеше пот, а от сухата, болезнена кашлица останах без дъх и дробовете ми като че ли колабираха. С мъка си поемах въздух, а щом все пак успявах да вдишам съвсем леко, веднага получавах нов пристъп от ужасни, изтощителни хрипове. Не можех да се държа на крака и се отпуснах на каменните стъпала, докато последните неколцина зрители минаваха покрай мен, а обувките им — само на сантиметри от жалката ми глава. Докато лежах там, нито знаех, нито ме беше грижа какво ли си мислеха за мен.

Най-накрая Уилсън ме намери. Вдигна ме на ръце като дете, а аз не спирах да се опитвам да поема дъх.

Сетне сърцето и дишането ми се успокоиха и внезапно усетих как се вледенявам. Болката в гърдите ми беше непоносима и дишах трудно.

Най-после попитах:

— Видя ли какво се случи?

— Алфред Бордън трябва да се е промъкнал зад сцената, сър.

— Не това! Искам да кажа: какво се случи, когато прекъсна захранването?

— Бях на мястото си пред пулта, мистър Анджиър. Както обикновено.

Мястото на Уилсън по време на В МИГ е зад кулисите, невидим за зрителите, защото го закрива ограждащият параван. Въпреки че във всеки момент е в контакт с онова, което върша, през по-голямата част от времето за изпълнение на илюзията не може да ме види.

Задъхано му описах призрачния остатък от престижа, когото бях зърнал за кратко. Уилсън изглеждаше объркан, но незабавно предложи да изтича до ложата. Стори го, докато аз лежах неудобно и безпомощно на студените голи стъпала. А когато минута или две се завърна, Уилсън ми съобщи, че

столовете в горната ложа са съборени на пода, но няма нищо друго. Наложи ми се да приема думите му. Отдавна ми е известно, че Уилсън е умен и надежден помощник.

Помогна ми да сляза по стълбището и да се върна обратно на сцената. По това време се бях възстановил достатъчно, за да стоя прав без чужда помощ. Огледах горната ложа и вече празната зала, но не се виждаше и следа от остатъка от престижа.

Трябваше да освободя съзнанието си от тази мисъл. Много повече ме тревожеше фактът, че изведнъж ме беше обхванала физическа слабост. Всяко движение бе усилие, а кашлицата отново започваше да се заражда експлозивно в гърдите ми, готова да избухне всеки момент. Опасявайки се от завръщането й, нарочно ограничавах движенията си до минимум, като се мъчех да успокоя дишането си.