Дейвид Балдачи - Довършителката

– Моригон несъмнено те е уведомила за щастливото ти разминаване със закона.

– Щастливо, да – отвърнах язвително. – Какво по-щастливо от това да се биеш с Мъжки, три пъти по-едри от теб.

– Далеч бих предпочел да те видя във Валхал, предателке – обяви на всеослушание той.

Е, това вече беше много. Нямаше как да му остана длъжна.

– А аз бих предпочела в Съвета да стои моят дядо вместо подла отрепка като теб.

Присъстващите ахнаха и се спогледаха, но аз нямах намерение да спирам дотук. Бях прекарала тежък ден и имах чувството, че не изпусна ли парата сега, просто ще се пръсна.

Пристъпих напред и забодох пръст в гърдите му.

– На дядо ми му е било ясно що за стока си, затова не те е искал в Съвета. Ти си коварна малка невестулка, пред която дори един Гарм ще изглежда достоен. Мислиш само за себе си и своята кариера, а останалите Уъгове могат да вървят в Пъклото. Виждала съм всякакви гадняри през живота си, Кроун, но ти, миризлива купчина тор такава, ги биеш до един. А, и да не забравя – тук гласът ми вече се извиси до писък. – Единственото, за което съжалявам, е, че не участваш в Дуелума, за да мога да ритам жалкия ти задник от тук чак до проклетото Мочурище.

После се обърнах и си тръгнах, молейки се да не ме нападне в гръб, защото бях толкова бясна, че щях да го завлека не до Мочурището, а направо вътре в него.

Спрях едва когато видях Делф да ме гледа втрещено от отсрещния тротоар. От изражението му ставаше ясно, че е чул и видял всичко.

– Какво те прихваща, Вега Джейн? – попита той, когато приближих. – Да се държиш така със самия Джурик Кроун?

– Не ми се говори сега за него, Делф. Да се продъни в Пъклото дано. – Междувременно Кроун, заедно с още няколко свои съмишленици, сред които и Дюк Доджсън, си проправи път през тълпата и като ми хвърли изпълнен с ненавист поглед, се упъти към сградата на Съвета. – Впрочем знаеш ли, че Ран Дигби е първият ти съперник?

– Лесно ще се справя с него – усмихна се Делф. – Най-добре да се моли да му останат достатъчно зъби, за да си плюе тютюна през тях.

– Той и сега има само три, доколкото виждам. На мен пък ми се падна Клетъс Луун.

– Ще го биеш, Вега Джейн, нямай грижа.

Всъщност основната ми грижа в момента далеч не беше Клетъс Луун. Изведнъж се замислих за последната си среща с Джон. Бях му казала, че родителите ни вече ги няма, и дори не бях изчакала да видя реакцията му. Това бе толкова жестоко от моя страна, че пред него всички тревоги около Дуелума бледнееха. Та той бе едва на дванайсет Сесии. Може и да познаваше книгите, но не познаваше живота.

Делф ме докосна по рамото, изтръгвайки ме от нерадостните размишления.

– Добре ли си, Вега Джейн?

– Разбира се, нищо ми няма.

– Да отидем да потренираме?

Искаше ми се, но поклатих отрицателно глава.

– Не, Делф, не тази вечер. Имам нужда от малко почивка.

Той въздъхна разочаровано, обърна се и си тръгна.

Гледах известно време подир него, после също поех по улицата. Но не към къщи, за да хапна и да се наспя. Отправих се към Приюта, съпровождана от Хари Две, който припкаше до мен.

Когато пристигнах, ми хрумна, че не съм идвала тук от нощта, в която родителите ми се издигнаха сред пламъци и се превърнаха в нищо.

От небето закапаха тежки капки дъжд, а аз стоях разтреперана отвън на студа и се взирах в затворения портал. Кучето час по час вирваше нос към мен, вероятно чудейки се какво правим тук. Накрая се отърсих от вцепенението си и протегнах ръка към бравата. Предполагах, че ще се окаже заключена, но за моя изненада не беше. Отворих и се вмъкнах в сумрачния коридор.

Тръгнах бързо покрай редицата врати с месингови табелки. Повечето от тях носеха познати имена, но имаше и няколко по-лъскави, на новопостъпили Уъгове, заели мястото на други, отправили се на последното си пътуване към Светия парцел. Хари Две се движеше плътно до краката ми, без да ръмжи или да издава звук. Явно мястото му действаше също така потискащо, както и на мен.

Стигнах до стаята на родителите си и потърсих с поглед табелката, но видях само избледняло петно там, където някога бе стояло металното правоъгълниче с надпис: „Хектор Джейн и Хелън Джейн“.

Произнесох имената на глас, както всеки път, когато ги посещавах през последните две Сесии. Накрая дори ми бе омръзнало да го правя, но сега, когато тях вече ги нямаше, беше раз-лично. Знаех, че този път наистина ще бъде последният.

Бутнах вратата и влязох в стаята, която бе почти тъмна – сякаш напускайки я, родителите ми бяха отнесли тайнственото осветление със себе си. Веднага усетих нечие присъствие и скоро забелязах дребна фигура, сгушена в ъгъла.