Дейвид Балдачи - Довършителката

Прекарах целия ден в работа в Комините, а след края на смяната помагах готовите железни ленти да се превозят със Слеп и каруца до строежа. Докато ги товарех, ми мина през ума, че това е чудесно упражнение за заякване – стига междувременно да не загинех от изтощение.

Дори аз трябваше да призная, че Стената бе същински инженерен и строителен подвиг. Преброих на око не по-малко от двеста Уъгове, които изграждаха поредната и секция. Работата се извършваше непрекъснато, на смени, като през тъмната част на денонощието обектът се осветяваше от факли и фенери. Вече бяха налице и първите пострадали – някои леко, други и по-тежко. Един Уъг дори бе загинал, стоварвайки се от скелето върху главата си. Погребаха го в специален участък на Светия парцел, посветен на падналите при строежа на Стената. Всички обаче се молеха да няма повече жертви и неговият гроб да си остане единственият там.

След като свърших с разтоварването на каруцата, се изправих да погледам. Стената се издигаше на десет метра височина. Изградена бе от дебели трупи, почистени от кората, рендосани и съединени помежду си с железни ленти като тези, които току-що бяхме докарали.

Наблюдателниците на този участък още не бяха довършени, но вече се виждаше къде ще се разположат въоръжените с морти стражи, дебнещи зорко за приближаването на Кръвници. Но спокойно можех да си представя и как същите тези стражи стрелят по Уъгове, опитващи се да избягат навън. Рововете от двете страни бяха изкопани, но засега празни – вероятно за да не затъват работниците в тиня и кал. Предполагах, че напълването им ще е последната задача.

Дейността бе трескава, но добре координирана – съсредоточени работници крачеха нагоре-надолу, понесли различни инструменти и материали. Продължих да се озъртам и видях Джон, застанал върху издигната платформа, с множество запалени факли наоколо, да надзирава обекта. До него имаше трима членове на Съвета и още двама Уъгове, за които знаех, че разбират от строителство.

Мина ми през ума да отида и да го заговоря, но се разколебах. Какво можех да му кажа, което вече да не е казано? Удивително колко бързо Сесиите ни, прекарани заедно, се заличаваха от престоя му под крилото на Моригон. Чувствата ми спрямо нея бяха ужасно противоречиви. Вярно, беше ми спасила живота, но в същото време бе отнела брат ми. В крайна сметка не знаех дали е мой съюзник, или не.

Отидох до един от големите отвори, през които щяха да се пълнят каналите, и надзърнах в него.

– Кога ще пуснат водата? – попитах случаен Уъг, който минаваше наблизо, натоварен с инструменти.

– Трябваше да е идната седмица, но не виждам как ще стане – отвърна той. – Изоставаме от графика.

Това ми напомни за коментарите на Джон.

– Защо? Струва ми се, че всички работят на предела на силите си.

– Кажи го на тях – махна Уъгът към платформата с факлите. – Между другото, онзи там не е ли брат ти?

– Да.

– В такъв случай мога само да ти съчувствам.

И той понечи да си тръгне, но аз го сграбчих за лакътя.

– Какво означава това?

– Нищо, освен че ни изцежда все повече с всеки изминал ден. Няма значение дали си болен, уморен или семейството се нуждае от теб. Хич не го е грижа – важното е строежът да върви, нали?

– Мислех, че се занимава само с проектиране...

Уъгът поклати глава.

– Плете си кошницата той, нищо че е Младок. Но е зъл по душа. Знам, че сте семейство и тъй нататък, но няма защо да си кривя душата.

Той нарами инструментите си и продължи навъсено, оставяйки ме с моите мисли, нито една от които не беше приятна. Джон междувременно взе да ръкомаха от платформата и да вика по група работници, които носеха тежка греда. Накрая слезе долу при тях и продължи да ги хока и наставлява. Те го гледаха безизразно, респектирани от присъствието на едрите, въоръжени с морти Уъгове зад гърба му, а гредата се поклащаше застрашително върху морните им рамене.

Приближих се и попитах:

– Джон, защо не ги оставиш поне да пуснат товара си, докато им обясняваш какво искаш от тях?

Той се обърна с израз на безмерно раздразнение. Отначало ми се стори дори, че не ме позна.

– Нямаме време за това! – отсече. – Не сме приключили със задачите за деня, а нощната смяна застъпва след броени минути.

– Но не виждаш ли, че тези Уъгове са изтощени. Ще изостанеш още повече от графика си, ако започнат да се разболяват или контузват от преумора.

– Не си ти тази, която ще прецени – рече той, гледайки ме хладно.