Дейвид Балдачи - Довършителката

– Може и да не съм. Но съм единствената роднина, която ти е останала.

Исках ясно да му напомня коя съм. За момент допуснах, че може да не е на себе си от напрежение, но бързо разбрах, че греша.

– Да не би да си забравила Приюта? – бяха снизходителните му думи.

Знаех, че не бива да го правя, но в този миг вече не ме беше грижа за неговите чувства. Дори не бях сигурна, че са му останали такива. Още повече, на мен самата ми предстоеше да бъда смазана на Дуелума или да изгния във Валхал.

– Не съм го забравила, Джон. Както казах, аз съм единствената ти роднина, защото там вече нямаш никого. Мислех, че Моригон те е информирала. И двамата ни родители преживяха Случки, което означава, че от тях не е останал и помен.

После се обърнах и си тръгнах.

Наистина не ме беше грижа за нищо.

Но както се оказа, е трябвало.

По много причини.

Следващите шест дни и нощи протекоха еднообразно. Прекарвах деня си в работа в Комините, а после на Стената. Щом мръкнеше, започваха тренировките с Делф. Той ми беше приготвил дълъг прът с две торби камъни, окачени в краищата. Караше ме да го вдигам над главата си, а също и да клякам с него. След първия път крайниците така ме боляха, че на сутринта едва се вдигнах от леглото. Но продължавах да го правя. Нищо не те мотивира така, както желанието да живееш.

Провеждахме учебните си двубои навсякъде – в неговата ферма, в гората, а понякога и у нас, което плашеше клетия Хари Две до смърт.

Вечерта на седмия ден тъкмо се прибирах от работа, когато насреща ми се зададе Клетъс Луун в компанията на още няколко отрепки. Щом ме видя, ми препречи пътя, а другите се наредиха около нас. Хари Две настръхна и взе да ръмжи, но аз го потупах по главата и му казах, че всичко е наред.

– Чувам, че за твоето предателство са те осъдили да се биеш на Дуелума или да изгниеш във Валхал – рече заядливо Клетъс.

Не отвърнах нищо. Просто стоях и го гледах с възможно най-отегченото си изражение, докато накрая първосигналният му ум не схвана, че ще трябва да измисли още нещо, или да си върви.

– Знаеш ли какво ми се иска, Вега? Иска ми се да ми се паднеш за противник още на първия кръг.

Приятелчетата му започнаха да се кикотят, а аз отвърнах хладно:

– Внимавай какво си пожелаваш, Луун, защото може и да се сбъдне.

Клетъс доближи лице на сантиметри от моето.

– Нямам търпение да видя как ти сритват задника и се надявам аз да съм този, който ще го стори.

– Предполагам си усвоил нови удари и сега те сърбят ръцете да ги изпиташ?

– И още как – ухили се злобно той, като направи финт с дясната ръка, после замахна с лявата на сантиметър от скулата ми и накрая се престори, че забива коляно в стомаха ми.

Изчаках търпеливо да довърши представлението си, без дори да мигна. Накрая усмивката все пак изчезна от физиономията му. Той отстъпи встрани и ме пусна да мина с думите:

– Пази си гърба, Вега.

– Непременно, охлюв такъв – промърморих под носа си и отминах, охранявана по фланга от Хари Две.

По-нататък, там, където започваше Главната улица, се чуваха високи гласове и се стичаше народ. Ускорих крачка, за да узная причината. Щом излязох на паважа, видях, че Уъговете се тълпят пред голямото дървено табло, което се ползваше за официални съобщения.

Едва тогава се сетих, че тази вечер трябва да се обявят съперниците за първите двубои. Затичах се и си запроправях път през навалицата, докато не се озовах лице в лице с дългия списък. Прокарах показалец по имената. Открих своето едва към края и поглеждайки вдясно от него, прехапах устна.

Желанието на Клетъс Луун наистина щеше да се сбъдне. Жребият ни бе определил за противници в първия кръг. Победях ли го, трябваше да спечеля още три мача, за да стигна до финала. Не че очаквах това да се случи, въпреки всички старания на Делф.

Но бях сигурна в едно. Щях добре да подредя Клетъс Луун. Това ми стигаше. Колкото до останалите Женски, участващи в състезанието, можех само да се моля да излязат от него що-годе невредими.

После потърсих името на Делф. Първият му двубой щеше да бъде с Ран Дигби, Уъг от патрула, който обичаше да дъвче Пушливо биле и да точи лиги в огромната си мръсна брада. Той беше едър, но бавен в тялото и още повече – в главата. Не вярвах Делф да срещне особени затруднения с него.

Някой ме сграбчи за ръката изотзад. Обърнах се и видях Джурик Кроун. Отскубнах се от хватката му и го изгледах. Уъговете наоколо се поотдръпнаха, но в същото време зяпнаха в очакване.